ПРОГНОСТИКА / PROGNOSTICS

Янков Янко. Прогностика. Теоретико-методологически проблеми.

– С., „Янус”, 1993. – 288 с.

Iankov Ianko (Yankov Yanko). Prognostics. Theoretical and Methodological

Problems. – Sofia, Ianus Publishing Co., 1993. – 288 pp.

Yankov Yanko. Prognostic. Problèmes thèoriques et mèthodologiques. - Sofia,

“Yanus”, 1993. – 288 pp.

Ianko Iankov. Prognostik. Theoretisch-methodologische Probleme. – Sofia,

Janus, 1993. – 288 S.

Съдържание

Contents 6

Предисловие 8

Глава І. Философско-методологически проблеми на прогностиката 13

§ 1. Генетически проблеми на прогностиката 14

§ 2. Предметологически проблеми на прогностиката 17

§ 3. Системологически проблеми на прогностиката 26

§ 4. Методологически проблеми на прогностиката 34

Глава ІІ. Философско-методологически проблеми в прогностиката 43

§ 1. Онтологически аспекти 44

§1.1. Причинността, развитието и закономерността 46

§1.2. Действителност и недействителност,

възможност и невъзможност,

необходимост и случайност,

вероятност и невероятност 58

§1.3. Времето като форма на съществуване на материята 70

§ 2. Гносеологически и логически аспекти 90

§2.1. Прогнозирането като познание 90

§2.2. Проблемата за истината и прогностичното познание 100

Глава ІІІ. Понятиен и терминологичен апарат на прогностиката 114

§ 1. Предвиждането 118

§ 2. Прогнозирането 124

§ 3. Хипотезата 126

§ 4. Предположението 130

§ 5. Предчувствието (предугаждането) 130

§ 6. Концепцията 131

§ 7. Проектирането 131

§ 8. Програмирането 132

§ 9. Планирането 134

Глава ІV. Научна организация и технология на прогнозирането 138

§ 1. Изграждане на системата от органи за прогнозиране 139

§ 2. Последователност на прогнозната дейност (прогнозен цикъл,

цикъл на прогнозирането 141

§ 3. Информационни проблеми на процеса на прогнозирането 147

§ 4. Принципи на прогнозирането 150

§ 5. Методи на прогнозирането 153

§5.1. Типология на методите на прогнозирането 153

§5.2. Същност на методите на прогнозирането 156

§5.2.А. Методи на екстраполирането 156

§5.2.Б. Методи на експертизата 175

§ 6. Оценка на надеждността и точността на прогнозите 207

Резюме 216

Summary 226

Приложение 234

Послеслов 286

Contents

Introduction 8

Chapter I. Philosophical and Methodological

Problems of Prognostics 13

1. Genetic problems of prognostics 14

2. Pre-methodological problems of prognostics 17

3. Systematic problems of prognostics 26

4. Methodological problems of prognostics 34

Chapter II. Philosophical and Methodological

Problems in Prognostics 43

1.Ontological aspects 44

1.1. Causation, development and regularities 46

1.2. Reality and non-reality;

possibility and non-possibility;

necessity and chance;

probability and non-probability 58

1.3. Time as a form of existence of matter 70

2.Gnostic and logical aspects 90

2.1. Prognostics as a cognition 90

2.2. The problem of truth

in prognostic cognition 104

Chapter III. Conceptual and Terminological

Apparatus of Prognostics 114

3.1. Forecasts 118

3.2. Prognostics 124

3.3. The Hypothesis 126

3.4. The Supposition 130

3.5. Anticipation (Premonition) 130

3.6. The Concepts 131

3.7. Drawing up the Project 131

3.8. The Program 132

3.9. Planning 134

Chapter IV. Research Organization

and Prognostics Techniques 138

4.1. The establishment of prognostics bodies 139

4.2. Consecutive steps of prognostics activities 141

4.3. Information problems

of the process of prognostics 147

4.4. Principles of prognostics 150

4.5. Methods of prognostics 153

4.5.1. Typology 153

4.5.2. Essentials of the methods 156

4.5.2.A. Extrapolation 156

4.5.2.B. Expert opinion 175

4.6. Assessment of reliability

and precision of forecasts 207

Summary (Bulgarian) 216

Summary (English) 226

Appendixes 234

Prognostics

(Theoretical

and methodological problems)

Summary

In his study the author discusses the position of Prognostics as a new trend in the branch of science whose problems play a decisive role as a methodology for the problems of prognostics, related to research in individual scientific fields. The book consists of four chapters.

Chapter I, Philosophical and Methodological Prob­lems of Prognostics, deals with the problems of the raise, emer­gence and appearance of prognostics as a science. The prob­lems of genetics of prognostics are examined in Section 1, where, based on concrete analysis of prognostics practice and its theoretical and methodological grounding, the author out­lines four basic historical and genetic factors for the emer­gence of prognostics as a science: a. The contemporary ten­dency of intensive differentiation and integration of sciences; b. The change of the sets of the present, in particular, the substi­tution of the so called „historical method" to the present with the so called prognostics approach", i.e. drawing on argumen­tation in the awareness of the present not through the past, but the future; c. The progressive development of the various branches of science seen above all in the specific outlining of their basic function - a prognostic functions, i.e. the intensive compiling of prognostics by the separate sciences and applica­tions of prognostics itself; d. Overcoming of a number of out­dated concepts and practices, a considerable reexamination of values, overcoming of number of objective and subjective dif­ficulties.

Pre-methodological problems of prognostics are ex­amined in Section 2 Chapter I. The subject matter of prognostics is seen as the specific teaching of the meaning of science; re­gardless that it is the basis of every science, the problems of a specific teaching have not been so far dealt with theoretically by almost any science, hence the author has dealt extensively with the basic pre-methodological subject matter including all con­temporary sciences, namely the problem of the differentiation of the object and subject of study. The correct solution of these problems determines the parameters of the subject matter of specific sciences of prognostics, and limitation of science by the remaining sciences, outlining the major problems of science and directing research namely towards these fields or else­where. The principal solution of the above subject matter raises the issue of the concrete outlining of the parameters of the subject of prognostics as a science. The author offers his solution through the answer to a more general question, namely, which science, dealing with the problems of the future is possible. Through an analysis of literature three considerations are ex­pressed related to the issue, the first is characterized by the rejection of the justification of any science, dealing with the future, which is almost entirely overcome. The second is char­acterized by the attempts to justify a universal science, dealing with the problems of the future from a theoretical and method­ological point of view, defined by the author as a futurological concept, launching the view that an emerging science is a sci­ence, producing concrete prognoses for given objects from re­ality, and at the same time as a science, studying the method­ology of prognostics itself. The third (which the author shares), is defined as a specific prognostic and typical approach, viewing the subject matter as a general theory and methodology of prognostics, as a science for the analysis of the objective basis of prognostics, i.e. a science of the theoretical and methodologi­cal problems of prognostics, carried out by the separate branches of science and by philosophy. The subject of prognostics is prognostics itself, its structure, inner logic, technology and sci­entific organization of the process itself in the working out of the forecasts, regardless of the specific features of the various sci­ence and spheres of activity of mankind. Thus formulated the subject of prognostics differs substantially from the traditional view of the subject matter of a given science - it is not a specific aspect of an object of ideal reality, representing a reflection of material reality. In other words, the third consideration is char­acterized by the concept that subject matter of prognostics is the prognostic function of all sciences, while prognostics itself is essentially a meta-science.

Section 3 of Chapter I deals with the systematic prob­lems of prognostics. Considering the subject matter of prognostics as the unity of plurality, the author puts forth the presence of the specific theoretical problems of the destructing of this subject matter - the so called systematics of prognostics as a teaching of the systematic-structural nature of the subject of study. Basic to systematics of prognostics are the concepts „system of sciences", „structure of the systems of science", with their respective definition. As prognostics remains a science in the stage of formation, its systematics are rather amorphous and are subject to development and enrichment, therefore the tasks of the systematics at the present stage is above all to outline the main elements and the key issues in their consecutive order.

Section 4 of Chapter I, the final section, deals with the methodological problems of prognostics. Here, in order to reveal the content and correlation between the concepts „methodology of prognostics", and „methods of prognostics", the author offers his solution of analogous general (philosophical) meth­odological issues, i.e. the resolution of the question of correla­tion between the concepts „methodology of sciences", and „methods of sciences". In particular, the author presents the idea, that the concepts „methodology of prognostics" and „methods of prognostics" are two separate independent (mutually interrelated) concepts, existing in their own right, with their own content and significance within the system of prognostics as a science; the methodology of prognostics is defined as a teaching of science as a specific science, the theory of methods of prognostics - methods and techniques of research and cog­nition, for the establishment of truth relating to the studied subject of prognostics. Furthermore, dealing in particular with the problems of prognostics methods, the author examines the basis of methods in human consciousness, and within the sub­ject matter of prognostics, the link of methods and subject matter of research, and the theory of the subject matter, the structural aspects and content of prognostics methods, differentiation between prognostics methods and methods of prognosis, differ­entiation between the concepts „methods of science" and sci­entific methods", and lastly the problems of classification of methods of prognostics.

In Chapter II - Philosophical and Methodological Problems the author deals within two sections with the prob­lems of philosophical concepts behind the subject matter of prognostics and theoretical and cognitive problems before prognostics and prognostic cognition. The author outlines two basic aspects of the philosophical problems in prognostics -ontological; gnostical and logical, considering the exist­ence in science as a separate branch as-well as in prognostics poses a number of philosophical problems (above all on the basis of the differentiation of philosophical problems of prognostics and the philosophical problems of prognostics), as well as taking into account that they follow the same position and structuring within a philosophical context.

Section 1 of Chapter II deals with the Ontological

aspects of the philosophical and methodological problems of prognostics. In particular three groups of problems were dis­cussed: 1. Causation, development and regularities; 2. Reality and non-reality; and 3. Time as a form of existence of matter. These specifically ontological problems of prognostics are ex­amined on the basis of a determinist approach and its signifi­cance for prognostics and prognostics of future phenomena and processes in nature, in society and in cognition. The author shows special attention to the complex problem of time as a form of existence of matter, justifying the thesis of the existence of so called gnostical time, apparently in two forms - per­ceptual and conceptual time, and what is known as ontological time, appearing specifically in the physical and social form of being of matter, and manifested as physical social ontological time.

Section 2 of Chapter II deals with the gnoceological and logical aspects of philosophical and methodological prob­lems in prognostics. Dwelling on the problem of prognostics as cognition the author, analyzing the specific features of cogni­tion of future reality the author enters into a polemic with a number of authors, who, in his view do not reveal the real content of the concept of „future reality", arguing the thesis that making prognoses is a specific feature of humanity; the author examines the significance of an in-depth cognition, not only of laws, subordinating the functioning and development of the object of prognostics, but also of social practice; it offers the answer to the question of the limits of the potential of a descrip­tion of future new qualitative states of the object or phenomena; Dwelling on the examination of the manifestation and correla­tion between objective and subjective processes of prognostic cognition, dwelling on the problems of truth in prognostic cognition, the author examines the concepts of truth and non-truth, the specifics of practice, as the criteria of truth in prognostics cognition, and the logical mechanism and course of the process of prognostics.

The problems of scope and content of the basic concepts and terms of prognostics are examined in Chapter III, a rela­tively brief chapter Conceptual and Terminological Appara­tus of Prognostics. The introductory part notes the presence of real conceptual and terminological chaos in the present day stage of the development of prognostics, which hampers com­munication and mutual understanding between specialists, lead­ing to misunderstandings, and frequently to serious mistakes, hence the need of building up a non-contradictory and logical conceptual and terminological system of science. Based on the prerequisites that the problems of outlining scope and content of the terms „concept", „category" and „term" are dealt with by the author prior to a concrete analysis of the concepts and terms of prognostics. In particular this is the context of the thesis presented namely, that a category is a concept which is part of the system of concepts of philosophy, while the conceptual sys­tem of prognostics (as well as the conceptual system of sciences as separate branches on their own) does not possess and cannot possess categories, regardless of the circumstances, that prognostics concepts have a different scope, different functions in science, or reflected various degrees of cognition. Prognostics terms are defined further on in their link with prognostics con­cepts, the term being loaded simultaneously with four func­tions, namely a definitive function, a nominative function, an expressive function and a significative one), all of them in a complex dialectical complex interrelationship, realizing the full correspondence of the concept and term. Further on the author provides the concrete parameters of the content of concepts: preview of prognostics, hypothesis, supposition, anticipation (premonition), concepts, projections, the program, and plan­ning.

Chapter IV, Research Organization and Prognostics Techniques, consists of the analysis of numerous and various issues. Section 1 of Chapter IV deals with the problems of the building up of a system of prognostics bodies (the so called RADAR system), outlining two main lines of organization of prognostic activities: a/ setting up large specialized establish­ments, involved solely with prognostics in one or several scien­tific fields; b/ the setting up of specialized units and services for prognostics within the framework of existing scientific and re­search bodies, production units, or managerial bodies or orga­nizations, where prognostics plays the part of providing basic activities of these bodies or organizations.

Section 2 of Chapter IV deals with the problem of the consistency of prognostic activities. Eight variants of the most common algorithm of action in practical prognostics are given here, where the prognostics cycle is broken into respectively 10, 9,8,6,5,4,3, and 2 phases. The abundance of opinions and the absence of unity on the problem of the number and nature of structural and relatively independent steps (or sets of steps), included in the unified process of prognostics, is examined by the author not as a shortcoming of the theory of prognostics, but rather as the factor, reflecting the great potential of prognostic theory and practice in a concrete context, depending on the specificities of the respective case of prognostics or the selection of some variant of an aggregate of prognostics, making up the prognostics cycle.

Section 3 of Chapter IV presents in brief information problems of the process of prognostics. The author sees prognostics in science as a complex set of activities where one of the key issues lies in the need for improvement of prognostics itself, in order to optimize its uses. Outlined is the fptimal type of information. The requirements for information used in prognostics are formulated as well.

Section 4 of Chapter IV examines the principles of prognostics where the problems of the relationship between principles and methods, a theoretical problem, are resolved. The author quotes other opinions as well as his independent opinion on the question of the leading principles, valid for prognostics in science.

Section 5 of Chapter IV is a detailed description of prognostics methods. In brief examined are the problems of typology of prognostics methods, with numerous illustrations, pointing out that to this day there is no general agreement on the issue of prognostics methods typology. The author provides his own general classification of methods, placing them into two groups, namely: extrapolation methods, and methods of expert opinion. The complex question of the latter is the subject of the remainder of Section 5 of Chapter IV. The question of a de­tailed and multi-aspect approach of the essentials of the meth­ods of prognostics is further examined, the latter group of meth­ods being placed in the group of extrapolation and expert opinion class. Extrapolation methods are explained by the au­thor through his definitive treatment of the subject of extrapo­lation. Three types are outlined: temporal, spatial, and modular (analogue) extrapolation; further on he deals with the general characteristic features of extrapolation methods, which he groups into two basic groups, namely, statistical-mathematical and modular-analogue; lastly he deals with the concrete features of the following 11 extrapolation methods: the method of extrapo­lation of trends, the method of harmonic weights, the method of parameters, the method of the absurd prognosis, the method of mathematical extrapolations modeling, the method of logi­cal extrapolations modeling, the method of morphological analy­sis, the method of graphical expression of functions and the method of taxonomy of problems. In the feature on expert methods, their general characteristics are examined; the author offers his own interpretation of the three main rules, formulated by Olaf Helmer on prognostics through expert methods; lastly he considers the concrete features of five expert methods: the method of commission, the method of brain attack, the method of psycho-intellectual generation of ideas, the method exer­cises of the dilettante", the Delphi method, and their modifica­tions.

Section 6 of Chapter IV examines the problems of assessment of reliability and precision of prognosis, outlining the features of the concepts of „truthfulness”, “correctness”, „veracity”, “reliability” of prognosis; provided are definitions of the concepts „precision”, “reliability” of prognosis, revealed are the criteria for precision and reliability, and the means of reli­ability improvement.

МОИТЕ КНИГИ 18-42/MES LIVRES 18-42/MY BOOKS 18-42

МОИТЕ КНИГИ 1-17/MES LIVRES 1-17/MY BOOKS 1-17

СЪДБАТА НА КНИГАТА ПРИ СОЦИАЛИЗМА

Приложение:
Как се издават моите книги?

По традиция всяка една моя книга, след като вече е написана, преминава през изключително сериозни трудности, за да бъде отпечатана, а началото на тази “традиция” бе установено още през 1976 г. – т. е. преди почти 30 години.
Тогава тази традиция бе установена от класическата комунистическа Държавна сигурност, която по онова време юридически бе уж само един от сравнително нискостоящите структурни елементи на държавата, но фактически бе българския филиал на КГБ и най-висшестоящата държавна и обществена сила, тотално пронизваща и предопределяща “волята” на цялата държава и на цялото българско общество. Днес тази традиция е най-стриктно поддържана от стократно пъти по-мощната и юридически по-безотговорната Червена мафия, представляваща персонално и институционално продължение на бившата ДС, “изнесена” извън структурите на държавата и юридически несъществуваща, но фактически превърнала цялата българска държава в свой нискойерархичен структурен елемент.

I. Така, когато през 1976 г. написах първата си книга – “Прогностика (Теоретико-методологически проблеми)”, аз се сблъсках с един странен феномен: по пътя на нейното отпечатване не бе противопоставен абсолютно нито един научен аргумент, но за сметка на това в продължение на десетилетия бе противопоставена унищожителна лавина от “формални” пречки.
В приложението към книгата, издадена едва през 1993 г., публикувах документацията, свързана с въпросните пречки.
Впоследствие, след разсекретяването през 1998 г. на малка част от архивите на ДС, открих документи, от които е видно, че всъщност създаването на абсолютно всички пречки по пътя на отпечатването на тази книга е било ръководено от Шесто управление на Държавна сигурност.
Все пак, обаче, аз имах по-добра съдба от книгата си – престоях в затвора само 6 г. и половина, докато тя бе политически затворник цели 17 години.
Книгата бе издадена с мои лични пари, придобити от бизнеса, с който се занимавах от 1991 до 1994 г. Издадох я при пълно спазване изискванията за конспиративност, поради което не срещнах никакви сериозни пречки при отпечатването й. За отмъщение, обаче, след като книгата излезе от печат, изненаданите от това заинтересовани среди отпечатаха в медиите (собственост на Червената мафия) кратко съобщение, че финансирането на отпечатването на книгата е било осъществено … от мафията.

II. Втората и третата ми книга – “Документ за самоличност. Политическа документалистика”, Том 1 и Том 2 бяха отпечатани през 1994 г. и 1995 г. също така в условията на най-строга конспиративност. Имах лични пари и нямах никакви проблеми с финансирането. И двете книги бяха отпечатани в частна печатница, намираща се “някъде в дълбоката провинция”.
Все пак, обаче, някак си информация бе изтекла, и в резултат на това под ръководството лично на бившия шеф на Шести отдел на Шесто управление на ДС Димитър Иванов, двама души (Юлиян Коцев и Иван Вечерников), снабдени с фалшиви пълномощни удостоверения, уж издадени им от мен самия, посетили почти всички известни печатници в страната, където казвали, че съм ги изпратил, за да получат вече отпечатаната продукция. Задачата им, естествено, съвсем не е била да прочетат целия тираж на книгата, а да бъдат унищожени всички отпечатани книги.

III. Четвъртата ми книга – “Увод в Психологията на правото”, бе издадена през 1998 г. За нейното издаване вече нямах абсолютно никакви лични пари. Потърсих официални български и чуждестранни спонсори, но безрезултатно. Към тази книга също така има приложение, и там съм описал перипетиите по търсенето на начини за нейното издаване. Накрая, все пак, успях да намеря пари и отпечатах книгата. На последната страница в приложението на книгата изрично и ясно съм написал, че някога ще направя публично достояние източника на парите за издаването на тази книга. Ще го направя, но не и сега. Една такава откровеност все още не е съвсем безопасна.

IV. Петата ми книга е настоящата.
През януари 2002 г. лично аз намерих спонсор за поемане на разходите по извършването на някои допълнителни научни проучвания по написването, и най-вече на скъпо струващите разходи по техническото оформяне и издаване на книгата.
Тъй като главното съдържание на спонсорството е рекламата, със спонсора решихме да направим реклама не само на него, но и на Пловдивския университет. Споделих това с Ректора проф. д-р Огнян Сапарев и със зам. ректора доц. д-р Запрян Козлуджов. Те се съгласиха.
Какви са били, обаче, моралните, правните и най-вече спекулативните и бандитските съображения, които са били залегнали в основата на тяхното “съгласие”, читателите ще преценят сами.
Доколкото най-активните читатели на тази книга все пак ще са студентите (или вече бившите такива) от Юридическия факултет на Пловдивския университет, те може би съвсем няма да се изненадат от прочетеното в това отношение. Вече, обаче, съм напълно сигурен, че студентите много време далеч преди мен много добре са знаели “кой какъв е” от Ректорското ръководство на Пловдивския университет, и най-вече - “кой колко струва”(в буквалния смисъл на сумата!).

IV. 1.) В съответствие с личната ни договореност със Спонсора на 30 януари 2002 г. получих от Полиграфическия комбинат в София т. нар. документ за предварителната калкулация на парите, които ще следва да бъдат заплатени за отпечатването на книгата.
IV. 2.) На 04 февруари 2002 г. Зам.-Ректорът доц. З. Козлуджов е изпратил до Спонсора писмо, регистрирано в деловодството на Пловдивския университет с индекс 28-00-19 и дата 04.02.2002 г.
IV. 3.) На 11 февруари 2002 г. Ректорът проф. О. Сапарев е подписал т. нар. “Договор за спонсорство”. Един екземпляр от подписания от него Договор ми е предоставен лично от него лично на мен.
Други два екземпляри са били изпратени чрез деловодството на Университета за Спонсора, който ги е подписал, след което е оставил единия екземпляр за себе си, а другия официално е върнал в Университета, като заедно с това е извършил и банков превод на парите.
IV. 4.) На 27 февруари 2002 г. лично посетих канцеларията на Главния счетоводител Стоил Киров. Той ме посрещна с “препращане” до ръководителя на печатницата при Университета, където трябвало да бъде извършено отпечатването, и ми заяви, че в никакъв случай няма да разреши книгата да бъде отпечатана в Полиграфичния комбинат в София. Лично се срещнах с въпросното лице, от което узнах, че Главният счетоводител е предвидил за отпечатването на книгата сума, която има размер по-малко от една четвърт от предоставените от спонсора пари.
Върнах се обратно при С. Киров, но той вече не искаше да разговаря с мен.
Същия ден написах официално писмо до Главния счетоводител, което изпратих с препоръчано писмо.
*
Текстът на това писмо е следният:
"До господин Стоил Киров
Главен счетоводител
на Пловдивския университет
“Паисий Хилендарски”
ул. “Цар Асен” № 24
гр. Пловдив – 4000
Господин Киров,
Както вече днес имах възможността да Ви го кажа устно, така сега Ви го казвам и писмено – Вие се намиране в състояние на абсолютно недопустимо нарушение както на съвсем конкретните клаузи на сключения т. нар. “Договор за спонсорство”, така и на нормативните правила, имащи регулативно отношение и значение за този вид договори.
Поради което се налага незабавно да върнете парите на спонсора.
1) Вие, както сам ми казахте, далеч преди нашата днешна среща сте се били запознали “превъзходно” с текста на договора. Това разбира се, е изключително похвално.
Само че моето непосредствено наблюдение на ситуацията през изтеклата седмица (през която парите по договора вече са били получени в касата на Университета), съвсем недвусмислено показва, че през това време в счетоводителските и в някои от етажите на административните среди, се е носел “невъздържан инстинктивен хиенски трепет от възможността да бъде грабната една доста тлъста плячка”.
А при съществуването на тази абсолютно несъмнена за мен “правнорелевантна фактическа предпоставка” обяснението на целта на Вашия специален интерес към текста на договора придобива съвсем други качествени измерения. Вече ги казах какви са.
2) Само че, квалификацията “превъзходно” в случая е, меко казано, смешна. Тя си е Ваша самооценка. И, разбира се, самохвално самолъжовна.
Затова защото, както Вие после сам признахте, въобще не знаехте за съществуването на официалното писмо до спонсора, подписано от Зам.-Ректора на Университета.
А това именно официално предварително писмо има характера на “оферта”, която има статуса на неразделна част от договора. Тъй като без нейното конкретно съдържание сключването на самия договор щеше да бъде абсолютно невъзможно – т. е. спонсорът абсолютно никога не би сключил такъв договор, ако не е имал увереността, че парите ще обслужат именно това, което изрично е записано в тази оферта.
Ако Вие бихте си позволили да твърдите нещо друго, то тогава ще излезе, че офертата е имала характера на т. нар. преднамерено измамно официално твърдение, целящо да подмами спонсора да се съгласи да подпише и да изпълни един договор, съдържанието на който впоследствие ще се окаже “капан”, имащ претенцията да дава възможност на недобросъвестния ползувател (спонсориран) да се отърве от онова, заради което именно спонсорът си дава парите.
Нима Вие наистина поемате риска да вървите по стъпките на тази по същество напълно престъпна логика?!
3) Ако Вие си бяхте дали труда да прочетете по-внимателно текстовете както на офертата, така и на договора, то щяхте да обърнете внимание на факта за наличието на един официален документ, наречен “калкулация”, който е издаден от една изключително авторитетна институция, която се нарича “Полиграфичен комбинат “Д. Благоев” ООД” – град София.
И щяхте (ако имахте поне капка мозък в главата си!) да обърнете внимание на тиража, издателските коли и цената. И тогава може би щяхте да се досетите, че в случая става въпрос за едно сравнително висококачествено направено издание, имащо по-специално предназначение.
А след това (все пак, ако бяхте имали мозъка да се справите с казуса дотук), щяхте да потърсите отговор на въпроса “Защо е необходимо точно такова издание?”
И щяхте да намерите отговора пак в изрично ясния текст на офертата – защото “по-голямата част от тиража ще бъде предназначен за безплатно изпращане на всички научни библиотеки в Европа, на всички научни и окръжни библиотеки в страната, на изтъкнати учени и обществени дейци в България и в чужбина”
А ако имахте още малко мозък в главата, щяхте да си зададете въпроса: “Кой и защо харчи такива пари за такова нещо?”
И тогава отговорът щеше да си дойде на мястото – който търси рекламен ефект!
4) Ако имахте още малко мозък в главата си, щяхте да се опитате да разберете каква е разликата между “договор за дарение” и “договор за спонсориране”.
Не е моя работа да Ви давам правна консултация. Все пак, обаче, Ви препоръчвам да се запознаете със статията на проф. Витали Таджер, озаглавена “Договор за спонсориране”. Има една такава статия. И е публикувана в едно научно списание. Даже много повече популярно, отколкото научно! Дори студентите го знаят. Но Вашата закачалка на шапката е много далеч от възможността да знае каквото и да е за това.
Все пак, обаче, ще си позволя “да хвърля малко семе на правното знание върху гладък камък”.
В България договорът за спонсориране няма специална самостоятелна правна (нормативна) уредба (както е в другите държави), но това съвсем не означава, че той не е правно уреден. За него важат общите разпоредби на облигационното право. А това означава, че той трябва категорично да бъде разграничаван от договора за дарение.
Договорът за спонсориране изрично признава и защитава правото на спонсора да има абсолютно комерсиални подбуди и цели – и това са именно рекламни цели. Без наличието на рекламни цели просто липсва договор за спонсориране.
Разбра се, сега, тъпоглавнико, защо спонсорът хвърля толкова много пари?
Защото той с рекламна цел за неговата дейност разчита, че тази книга наистина ще стигне до всичките онези лица и институции в България, в Европа и в целия свят.
5) Вие изрично си позволихте да ми кажете, че претендирате, че именно Вие ставате абсолютни собственици на целия тираж на книгата, поради което веднага след нейното отпечатване абсолютно всеки брой от книгата трябва да пристигне при Вас. А на мен като автор великодушно ще ми дадете “няколко безплатни бройки”.
Наистина моето и на спонсора (наивно!) намерение бе да предоставим от целия тираж (от 800 бройки) поне 100-150 бройки за Пловдивския университет. Но не за търговия, а за безплатно раздаване на преподавателите и за техните приятели и гости от чужбина и България.
Вместо да хванете целия тираж на книгата, обаче, господин Киров, аз Ви предлагам да ме хванете за оная работа!
Ако Вие претендирате да държите целия тираж, това означава, че нямате никакво намерение да позволите да бъдат реализирани рекламните намерения на спонсора.
Или, че ще изпълните неговото рекламно послание в циганския квартал на Пловдив, а не в онези високи политически, научни, културни и бизнесменски среди, където аз ще изпратя книгата, и които много добре ме познават лично мен, и пред които именно спонсорът държи да бъде подобаващо рекламно представен.
И пред които среди и аз щях да направя (както наивно си мислех!) доста важна реклама и на самия Пловдивски университет.
Наистина, все пак, като израз на особено великодушие, Вие ми заявихте, че след отпечатването на книгата Вие “бихте могли да прецените дали тя трябва да бъде изпращана на тези институции и личности, на които аз искам да бъде изпратена”
А това недвусмислено означава, че Вие предварително и преднамерено имате намерение да заблудите спонсора, докато усвоите парите му, а след това да се разпореждате с книгата “както прецените”.
(Впрочем, в една от книгите ми, озаглавена “Документ за самоличност. Политическа документалистика. Том 2”, изрично и ясно съм посочил, че докато тя бе под печат, един от ръководителите от най-висшия ешелон на мафията бе изпратил няколко души във всички печатници, за да намерят и да получат (с фалшиво изработено пълномощно) целия тираж на книгата “от мое име” и след това да го унищожат! А Вашето днешно поведение по повод тиража на тази книга твърде много ми прилича на точно това поведение на мафията – това за мен е вече много добре познат почерк!).
6) И още нещо – Вие изрично ми казахте, че за да можете да направите преценката си относно това дали да изпратите или да не изпратите книгата на адресите, то аз ще трябва да ви дам списък на тези адреси.
Разгеле! Дойдохме си на думата!
От точно това – къде кого познавам по света – както старите, така и уж новите тайни служби винаги са се интересували.
Щом е така, господин Киров, нека започнем от най-важния адрес, който ще ти дам: той е в панталоните ми – дръж го здраво, за да не го изпуснеш!
А през това време върни парите обратно на спонсора!
27 февруари 2002 г. Янко Н. Янков "
*
IV. 5.) На 04 март 2002 г. написах и предоставих на Ректора следното писмо:
"До г-н проф. дфн Огнян Сапарев,
Ректор на ПУ “Паисий Хилендарски”
ул. “Цар Асен” № 24
гр. Пловдив – 4000
Уважаеми господин Ректор,
1) С напълно надлежен регистрационен индекс 28-00-19 и дата 04 февруари 2002 г. е изпратено писмо, подписано от Зам.-Ректора г-н доц. д-р Запрян Козлуджов и адресирано до г-н инж. Николай Сомлев, Управител на “Водоснабдяване и канализация” ЕООД гр. Пловдив.
Правният характер на това писмо се нарича “предложение” или “оферта”, а съгласно българското право офертата е неразделна част от всеки последвал върху нейната основа договор.
2) На 11 февруари 2002 г. Вие и г-н Н. Сомлев сключихте т. нар. “Договор за спонсорство”. Този договор е сключен само и единствено в контекста на съдържанието на офертата.
Или иначе казано: ако изричното съдържание или тълкуването на договора противоречи на съдържанието на офертата, то договорът се счита за нищожен поради това, че е сключен при условията на “измама”, представляваща както а) престъпление по Наказателния кодекс, така и б) брутално нарушение на принципите и нормите на договорното право и на гражданско-правните отношения.
3) Приложено представям ксерокс-копие от статията на уважавания от всички български юристи проф. Витали Таджер, озаглавена “Договор за спонсориране”.
Позволявам си изрично да обърна Вашето внимание върху следните неща:
Необходимо е да се прави най-строго разграничение между “договор за дарение” и “договор за спонсориране”, които представляват два съвсем различни по своя предмет и по своите цели договори.
При договора за дарение получателят става собственик на парите или вещта, с които е дарен; при договора за спонсориране, обаче, спонсорът си остава абсолютен собственик на парите, на вещта или на резултата от дейността, която е осъществена благодарение на неговите пари. Това е абсолютна характеристика на спонсорирането!
Договорът за спонсориране винаги има рекламна цел, която спонсорът преследва; ако липсва рекламната цел, липсва и спонсориране.
Договорът за спонсориране не може да има стопански характер – чрез спонсориране може да бъде подпомагана единствено духовна дейност или спортна проява. При този договор спонсорираното лице може да извършва единствено действия, насочени към постигането на определен духовен резултат или някакви други действия, които са в полза на спонсора (подпомагащия).
При договора за спонсориране имущественото съдействие на спонсора не се прави с намерение за даряване, а се прави единствено с рекламна цел в полза на спонсора. Този договор е чисто комерсиален – чрез него спонсорът преследва чисто комерсиални подбуди и цели, имащи афиширащ, т. е. рекламен, характер. Дотолкова, доколкото спонсорът все пак прави определено имуществено подпомагане на спонсорирания, то той прави това само за да може по този начин да си създаде условията, които са му необходими за осъществяването на неговото рекламно послание. Дейността, която спонсорираният има правото да извършва с парите на спонсора, е абсолютно и неприкосновено строго определена от волята на спонсора.
Договорът за спонсориране е синалгматичен договор – спонсорираният има строго определени задължения към спонсора и може да извършава само такива действия, които образуват съдържанието на рекламата на спонсора.
Спонсорираният е длъжен да се въздържа от морално и материално увреждане на спонсора, от критикуване и злепоставяне, тъй като това ще е в противоречие с рекламната цел на договора.
Когато не се постигне целеният от спонсора рекламен резултат, спонсорираният е длъжен да върне парите!
4)
Уважаеми господин Ректор,
Сигурен съм, че не е мое задължение, а е задължение на пряко подчинения Ви административен служител, изпълняващ длъжността “Главен счетоводител”, да Ви докладва какво сме си говорили при личната ни среща, и какво писмо е получил от мен (изпратено му с препоръчана пратка № 745 от 28.02.2002 г., подадена от софийския пощенски клон 1172).
Все пак, обаче, приложено предоставям Ви копие от моето писмо, адресирано до г-н Стоил Киров.
Наистина, трябва да призная, че изпитвам известно неудобство от това, че ще Ви се наложи да прочетете това писмо. Защото ми се искаше въобще да не се стига до него! А това, разбира се, съвсем не означава, че имам намерение да смекчавам позицията си по въпроса.
Дори напротив – ще я отстоявам с още по-голяма упоритост и дори с ожесточение! Защото именно моята позиция е съобразена със закона, а неговата е чиста проба позиция на престъпник! Надявам се, че знаете поговорката “На такова дърво (или “дръвник” като Стоил Киров) само такъв клин (като моя) най-добре подхожда и върши работа!”
Надявам се, уважаеми господин Ректор, че Вие като официална страна по договора за спонсориране ще решите въпроса в съответствие с българското законодателство – или ще ми предоставите парите, за да мога аз да изпълня волята на спонсора относно неговото рекламно послание, или просто ще върнете парите.
04 март 2002 г. Янко Н. Янков"
*
IV. 6.) На 25 март 2002 г. се срещнах първо със Заместник-Ректора З. Козлуджов, и той каза: “Няма никакви проблеми! Само че не съм в течение на нещата, обърнете се към Помощник-Ректора Румен Киров, който именно се занимава с този случай!”
Първото нещо, което Румен Киров ми каза, бе, че наистина в Университета са постъпили “отнякъде си” “някакви си пари”, но че в деловодството не съществуват никакви документи, от които да е видно какви са тези пари и за какво са изпратени, и че чисто хипотетично може да се прием, че това е просто плащане на някакъв дълг.
Отговорих му, че съществуват два вида официални документи – писмото от 04 февруари, подписано от Зам.-Ректора З. Козлуджов, и Договора от 11 февруари, подписан от Ректора О. Сапарев. Той ми каза, че в деловодството липсват такива документи и че няма абсолютно никакви данни такива документи някога да са били регистрирани там.
Впечатлих се от наглостта на изявлението на Румен Киров и веднага проумях, че той е от кастата на т. нар. “стари апаратни играчи”, и че разиграва добре позната още от класическото комунистическо време административно-апаратна стратегия, в съответствие с която той най-нагло лъжеше с цел да провери дали аз имам копия от документите, и ако евентуално разбере че аз нямам такива, то това ще му даде възможност да се опита да разиграва стратегия, съгласно която такива документи въобще никога не е имало, и че следователно аз нямам никакво правно основание да претендирам за каквото и да е.
Коварно отговорих: “Съжалявам, но аз не съм страна по Вашия договор със Спонсора и едва ли при мен ще трябва да търсите доказателствата за неговото наличие!”. Последва неговата зашеметяваща реакция: “Ами да! Вие сте юрист и сам следва да се съгласите, че аз не мога да се разпореждам с тези пари само върху основата на Вашите устно казани пред мен приказки! При нас няма никакви документи и докато Вие не ми предоставите някакви документи, от които да е видно, че при нас са постъпили някакви пари, предназначени за издаването точно на Вашата книга, аз не мога да Ви дам никакви пари за такова нещо!”
Копията от въпросните документи, естествено, бяха в чантата ми. Но реших, че няма да е зле да проверя до къде могат да стигнат нещата. Придадох си видимо примирителен външен вид и тръгнах към вратата, а Румен Киров ме изпрати с многословие, в което се съдържаше почти “луд възторг” “от самия себе си” и благодарност към мен за това, че “като юрист” много добре съм го разбрал, че той е “безсилен” да постъпи иначе, защото иначе е щял да наруши закона.
Обаче само след десетина минути пак посетих Румен Киров и му дадох ксерокс-копие от документа от 04 февруари 2002 г., върху който съвсем ясно личи печатът на Университета и изходящият номер. Той изруга само веднъж “онези от деловодството” за това, че го “злепоставят” по този начин, и поне пет пъти ме попита откъде имам копието, но вместо да му отговоря на въпроса, аз му разказах един “мръсен” виц; после му казах, че ще бъда в канцеларията на факултета, където ще чакам решението му, и се “измъкнах” през вратата.
След десетина минути телефонът иззвъня, секретарката М. Запрянова се обади и каза “Да, тук е, и чака решението Ви!”, и после ми каза, че Румен Киров я вика при себе си. Когато се върна тя ми каза, че Румен Киров й наредил да ми каже, че той не намирал за нужно да разговаря с мен, тъй като този документ е доказателство единствено за това, че е имало “покана за сключване на договор”, но не е доказателство, че наистина е бил сключен такъв договор; а след като аз нямам копие от такъв договор, и след като в деловодството на Университета никъде нямало регистриран такъв договор, то това било доказателство, че никога не е бил сключван такъв договор.
Казах й да му каже, че аз имам копие и от самия договор. В мое присъствие тя му се обади по телефона и му каза, че аз имам копие от договора, че съм й го дал и че тя отива при него, за да му го занесе.
След няколко минути тя се върна и ми каза, че Румен Киров и Запрян Козлуждов заедно са разгледали договора и са стигнали до извода, че притежаваното от мен копие съвсем не е доказателство, че наистина е сключен такъв договор, и според тях липсва валидно сключен договор, и че следователно моите претенции относно парите са неоснователни.
Те са обърнали внимание на факта, че в притежаваното от мен копие наистина има подписа на Ректора и печата на Университета, но че липсва подписа и печата на другата страна по договора, поради което “строго юридически погледнато” липсвало договор, независимо от това, че парите, посочени като предмет на договора, наистина са изпратени, т. е. независимо от това, че неподписалата го страна всъщност е изпълнила договора.
Тъй като и двамата вече очевидно не искаха да разговарят с мен, казах на М. Запрянова да им каже, че това е само онова копие, което на мен ми бе дадено лично от самия Ректор; и че истинският договор с подписите и печатите и на двете страни, естествено, се намира в техните административни служби. В мое присъствие тя им го каза по телефона. Но без резултат.
Тогава в присъствието на секретарката М. Запрянова аз се обадих по телефона на Спонсора Николай Сомлев. Той каза, че ще дойде най-много за пет минути, а Запрянова уведоми двамата Киров и Козлуждов за това, че “другата страна по договора” всеки момент ще пристигне.
Когато Н. Сомлев дойде, той им показа неговото копие от договора, надлежно подписано и подпечатано и от двете страни. Те казаха, че “договорът наистина е перфектен”, и че искат да им бъде дадено време от десетина дни, за да помислят какво да правят.
Аз се намесих и ги попитах: “А Вие защо досега криехте Вашето копие от договора? На какво разчитахте?”
Те, естествено, отказаха да ми отговорят.
IV. 7.) На 01 април 2002 г. получих писмо, имащо изх. № 162, адресирано до мен, подписано лично от Ректора Огнян Сапарев и подпечатана с печата на Университета.
IV. 8.) На 08 април 2002 г. изпратих следното писмо до Спонсора:
"До г-н инж. Николай Сомлев
Управител на ЕООД
“Водоснабдяване и канализация”
гр. Пловдив-4000
Бул. “6-ти Септември” № 250

Уважаеми господин Сомлев,
Приложено представям Ви: 1) принтерно копие с оригинален подпис на писмото ми от 27 февруари 2002 г. до Главния счетоводител на Пловдивския университет; 2) принтерно копие с оригинален подпис на писмото ми от 04 март 2002 г. до Ректора на Пловдивския университет; 3) ксерокс-.копие от писмото, което получих преди няколко дни, подписано на 01 април 2002 г. лично от Ректора на Пловдивския университет проф. Огнян Сапарев.
Както виждате, въпреки че в писмото до мен все пак изрично е споменато, че договорът е за спонсориране, самото съдържание недвусмислено сочи, че ръководството на университета продължава да изхожда от тезата, че се касае за дарение, при условията на което именно те са абсолютните господари както на предоставените от Вас средства, така и на моите авторски права.
А тази тяхна теза просто противоречи както на правния нормативен ред относно феномена “спонсорство”, така и на конкретните договорни отношения, от една страна между мен и Вас, и от друга страна, между Вас и Пловдивския университет.
По същество става въпрос за това, че ръководството на университета продължава стратегията си, която прилага вече в продължение на повече от три месеца, откакто Вие сте предоставили парите, съгласно която се опитва да “ни набута” в рамките на онзи, т. нар. “установен в Университета ред”, при който търсеният от Вас рекламен ефект, заради който Вие именно предоставихте парите, ще бъде напълно обезсмислен и абсолютно неефективен.
Преди всичко, както изрично ме уведомиха от различните ръководни нива на Университета, съгласно този ред: 1) първо, ще е необходимо за се направи т. нар. “заявка за включване в издателския план на Университета”, която ще трябва да бъде обсъдена и евентуално приета или отхвърлена от Факултетния съвет на Юридическия факултет – за такава процедура в най-добрия случай е необходимо време от около два-три месеци; 2) след което, ако решението е положително, то ще трябва да бъде обсъдено и евентуално утвърдено или отхвърлено от Ректорския съвет – за тази процедура също така в най-благоприятния случай са необходими около два-три месеци; 3) след това, решението ще трябва да бъде съгласувано (или нещо подобно) в Министерството, където вероятно процедурата ще отнеме нови два-три месеци; 4) след всичкото това трудът ми ще трябва да бъде даден на рецензенти, които само за да го прочетат ще поискат пет-шест месеци време; 5) след това мнението на рецензентите ще трябва да бъде обсъдено в съответната катедра, за което ще са необходими още три-четири месеци; 6) след това и от Факултетния съвет, за което ще са необходими още три-четири месеци; 7) след всичкото това ще са необходими поне още пет-шест месеци за отпечатването в печатницата.
Това е редът, в който те искат да “ни набутат”.
Във връзка с този именно “ред” си позволявам да Ви припомня вечната актуалност на един афоризъм от времето на класическото комунистическо управление – “Вкараха го в пътя си, за да могат да го прегазят” (защото ако не си в коловоза на “техния път”, и ако не се съобразяваш с “техния ред”, никога няма да могат да те прегазят).
Точно по този ред през 1974-1980 г. премина разглеждането и приемането за печат на моята първа книга “Прогностика” – в продължение на точно шест години тя бе обсъждана именно в рамките на един такъв “установен ред”; след което бе надлежно приета за печат; след което престоя в печатницата точно седемнадесет години (17 г.); след което през 1993 г. аз сам си я издадох без да търся техния ред; след което, през 1998 г. открих в разсекретените архиви на Държавна сигурност, че всичкото това е било ръководено именно от тайните служби.
Заслужава внимание и фактът, че няколкото книги, които издадох от 1993 г. до днес, по същество ги издадох в условията на почти най-строга конспиративност относно печатницата, която ги отпечатва, тъй като няколко души обикаляха почти всички известни печатници, където са се легитимирвали чрез фалшиви “издадени им от мен” пълномощни свидетелства, с които са искали да получат целия тираж на отпечатаните книги (естествено, съвсем не от ученолюбиви интереси!).
Но всъщност онова, което има най-важно значение за Вас е, че ако ние се съгласим да се включим в процедурата на онзи ред, който ни се предлага, то тогава, след “най-стриктното осъществяване на установения ред”, Вие просто вече няма да имате абсолютно никаква нужда от рекламния ефект, който целите да постигнете със спонсорирането на тази книга. Така че чрез предлагането на този “ред” проф. Сапарев цели да удари не само ефективността на моя научен труд, но и ефективността на Вашата реклама.
Освен това, съществува още един изключително важен елемент. Ръководството на Университета изрично настоява именно те да бъдат тези, които да преценяват и контролират онзи елемент на договора, в който е предвидено изпращането на книгите (с Вашето рекламно каре в тях!) на видни личности и институции, при което те да знаят техните имена и адреси.
Според мен това е абсолютно чудовищно искане от гледна точка на съвременната правна регламентация на индустриалните и рекламните интереси на Вашата фирма и считам, че в случая се касае до форма на прикрит индустриален шпионаж и опит за вникване във фирмените тайни на Вашата фирма, което наред с всичко останало има значение и за възможността за прилагане на нелоялна конкуренция спрямо Вашата фирма.
Излиза, че Вие ще дадете голяма сума пари, за да дадете възможност на просяци и слуги на мафията да узнаят имената и адресите на Вашите фирмени контакти, и евентуално да ги кажат на Вашите конкуренти.
В такъв престъпен механизъм на прикрито мотивиране на желанието за увреждане на Вашите индустриални и рекламни интереси от страна на ръководството на Пловдивския университет аз обаче не желая да участвувам!
Считам, че е необходимо да Ви върнат парите!
08 април 2002 г. Янко Н. Янков"
*
IV. 9.) На 09 април 2002 г. написах и изпратих следното писмо до Ректора Огнян Сапарев:
"До г-н проф. дфн Огнян Сапарев,
Ректор на ПУ “Паисий Хилендарски”
ул. “Цар Асен” № 24
гр. Пловдив – 4000
Господин Ректор,
Получих Вашето писмо, имащо изх. № 162 и дата 01 април 2002 г.
Приложено представям Ви копие от моето писмо от 08 април 2002 г., адресирано до Спонсора.
Специално обръщам Вашето внимание върху факта, че в т. 2 на подписания лично от Вас “Договор за спонсорство” изрично, ясно и недвусмислено е записано, че предоставените от Спонсора пари са предназначени “за финансиране на разходите по написването и издаването на учебника”.
Не разбирам кой и защо Ви е направил професор по български език и литература, след като Вие може би въобще не разбирате значението на думите в българския език, на който е написан подписаният лично от Вас договор.
Или може би вече просто имате проблеми с адекватността? Но ако е така, то в такъв случай не само аз като специалист по “Психология на правото” не бих могъл да Ви помогна, но няма да могат да Ви помогнат и специалистите по “Психология”, каквито има в ръководения от Вас Университет.
Става въпрос за Вашето “тълкувателно схващане” относно думата “написването”, употребена в израза “за финансиране на разходите по написването …на учебника“.
Става въпрос, разбира се, най-вече за това, че през изтеклите два месеца от момента, в който Вие сте получили парите, Вие (и по-точно Вашите подчинени, намиращи се и очевидно действуващи под Ваше непосредствено ръководство) се държите с мен по такъв вулгарен начин, в съдържанието на който само между другото недвусмислено е заложено желанието да ми попречите именно първо на написването на труда.
Което недвусмислено навежда на извода, че Вашата стратегия вероятно е много по-голяма, отколкото простото попречване на написването и издаването на един научен труд. Би трябвало, естествено, професионално да си спомняте, че при аналогични обстоятелства Радичковият селянин Исай е започнал да разбира, че целта на властта не е просто да му вземе шугавата овца, а е да бъде направено от човека човечец, от народа народец, и мъдростта да бъде сложена под пломба (Виж: Йордан Радичков, Козята брада, Новели, С., 1967, с. 25, 30, 32, 34, 36, 39, 45, 48).
А това, че досега не сте ми предоставили нито една стотинка от тези пари, за да бъде финансирано именно първо написването на труда, е само един от многобройните аспекти на Вашето поведение, насочено към неизпълнение на поетото от Вас договорно задължение.
09 април 2002 г. Янко Н. Янков"
*
IV. 10.) Рано сутринта на 12 април 2002 г. лично предоставих в канцеларията на Ректора на Пловдивския университет проф. Огнян Сапарев информационно копие от писмото ми до Председателя на Народното събрание. Отделно от това изпратих такова копие и по пощата с препоръчана пратка.

"До г-н проф. Огнян Герджиков
Председател на Народното събрание
пл. “Народно събрание”
София – Ц, 1000
Информационно копие:
До г-н проф. дфн Огнян Сапарев,
Ректор на ПУ “Паисий Хилендарски”
ул. “Цар Асен” № 24
гр. Пловдив – 4000

Уважаеми господин Председател,
Доколкото ми е известно от информационните източници, през юни миналата година, т. е. преди почти една година, проф. Огнян Сапарев е избран за народен представител и е встъпил в съответната функция и правомощия в Народното събрание в квотата на “Коалиция за България”. От същите информационни източници, обаче, досега, както аз, така и другите преподаватели в Пловдивския университет, не сме узнали за нито една негова проява като депутат в парламента, поради което се подхранват слуховете, че той всъщност е напуснал Народното събрание.
Изглежда, обаче, че тези слухове си ги разпространява самият той, за да може така да обосновава факта, че продължава да заема и все още не е освободил заеманата от него длъжност Ректор на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Според други слухове, той си е депутат в Парламента, но като Ректор формално се бил намирал в т. нар. “неплатен отпуск”.
Каквито и да са, обаче, неговите административни игри и трикове в това отношение, за мен е неоспорим факт, че Огнян Сапарев фактически продължава да изпълнява длъжността “Ректор”, като ръководи както Ректорския съвет, така и административните дела на Университета, при което подписва почти всички официални документи, с което явно демонстрира факта, че заема напълно ефективно и двете служби.
Лично аз притежавам няколко напълно официални документи, от които е видно, че въпросното лице ги е подписало именно в качеството си на действуващ Ректор на Университета.
Опитите ми да установя дали той в същото това време получава и заплата за дейността си като Ректор, обаче, пропаднаха – тази информация била “държавна тайна” и до такава информация не бях допуснат. Макар, че за публични личности такива тайни не съществуват или поне би трябвало да не съществуват.
Така или иначе, поне за мен е неоспорим факт, че Огнян Сапарев фактически заема и съвместява напълно ефективно и двете си държавни служби.
Доколкото, обаче, се простира моята правна грамотност (на все пак хабилитиран преподавател в Юридическия факултет на същия Университет), това ефективно съвместяване на двете държавни служби противоречи на изричните текстове на Конституцията, както и на няколкото пределно ясни решения на Конституционния съд в същото това отношение.
Това, разбира се, неизбежно поставя множество въпроси, от които тук ще формулирам поне четири: 1) Законосъобразно ли е едновременното фактическо ефективно заемане от въпросното лице и на двете служби?; 2) Каква е далаверата (и дали само заплатата или и нещо друго е далаверата?), в името на която въпросното лице е мотивирано да осъществява това противоречащо на Конституцията съвместяване на двете служби?; 3) Каква е правната валидност на административните и другите правно релевантни актове, издадени и подписани от него във функцията му на Ректор?; 4) Каква е правната валидност на дейността му като депутат в Парламента.
Що се отнася до въпроса за парламентарната етика и морал, то в това отношение аз не предявявам никакви претенции към него, просто защото ipso facto е безсмислено да искам от него да има нещо общо с тези феномени.
Уважаеми господин Председател,
Пледирам за Вашето разпореждане относно това да предоставите писмото ми на съответните комисии или други органи, които да установят фактите, за наличието на които Ви уведомявам, както и да разгледат и се произнесат по казуса относно съвместимостта на едновременното изпълняване от Огнян Сапарев на посочените две държавни служби, както и относно правните ефекти (последици) от тази съвместимост.
12 април 2002 г. Янко Н. Янков"
*
IV. 11.) Същият ден, веднага след като е получил копието от моето писмо до Парламента, Огнян Сапарев вероятно е осъзнал, че е навлязъл в “дълбоки води”, поради което е написал следното писмо до Спонсора.
IV. 12.) След като Спонсорът ми се обади и ми каза какво писмо е получил от “другата страна по договора”, реших, че няма да е зле “да обясня по-ясно и по-разбрано” на проф. Огнян Сапарев някои неща, които той, всъщност, е трябвало да знае още в самото начало.

"До г-н проф. дфн Огнян Сапарев,
Ректор на ПУ “Паисий Хилендарски”
ул. “Цар Асен” № 24
гр. Пловдив – 4000

Господин Ректор,
Вчера изпратих до Вас с препоръчана поща копие от писмото ми до Председателя на Народното събрание, и се надявам, че вече сте имал заслуженото удоволствие (много бих искал наистина да е именно удоволствие!) да прочетете написаното.
Тъй като Вие, така или иначе, бяхте решили “да мерите сили” с мен на територията на моята професионална квалификация на юрист, позволявам си да Ви похваля за полезното за Вас (и за Вашите слуги от ръководството на Университета) начинание. Защото съм уверен, че по този именно начин, макар и твърде късно за Вашите (а и за техните) години, Вие (и те) наистина ще успеете да научите онова, което някога сте пропуснал(и).
Но нали знаете – никога не е късно човек да стане както за резил, така и мъдрец! Все пак, нали си спомняте онзи разказ на Светослав Минков, в който се говори как една глупава кокошка глътнала едно бобено зърно, и как после благодарение на тази си глупост, и тя и другите кокошки, успели да узнаят на какво се казва мъдрост.
Тъй като аз наистина най-доброжелателно желая да Ви бъда полезен в процеса на осъзнаването на факта, че сте попаднал в собствения си капан, ще се опитам да Ви обясня това нещо именно чрез фолклорните литературни похвати, които Вие като професионален филолог (и като професор по българска литература) би трябвало поне малко да разбирате.
Както сам може би разбирате, аз съм принуден да говоря по този (надявам се) разбираем за Вас професионален език, тъй като се убедих, че през изтеклите месеци Вие, от своя страна, се опитвахте да ми говорите на мен на езика на правото, от който, естествено, не разбирате абсолютно нищо.
1. И така, нека започнем с първата притча (т. е. “Нравоучителен разказ с алегорично съдържание”).
Един млад, нахакан (т. е. глупав, дързък, безочлив и нахален) селянин много бил искал да се прочуе като герой. Мислил, мислил, как да постигне това, и измислил – ще отиде в гора, ще хване жива мечка, ще я върже и доведе в селото, и тогава всички ще ахнат като го видят какъв голям герой е той.
Един ден той и баща му отишли на нивата, която била близо до гората. Нахаканият селянин решил да изненада дори и баща си, и без да му казва какво е намислил, отишъл в гората. И след малко се провикнал оттам:
- Тате, хванах мечка!
- Браво! – Отговорил му бащата. – Доведи я!
- Не мога, тате! – провикнал се пак синът.
- Ами, тогава пусни я и си ела!
- Не мога, тате! – пак се провикнал синът. – Аз я пускам, ама тя не ме пуска!
2. А сега, нека Ви разкажа и втората притча, взета наготово от архивите на българския правен фолклор.
Един българин никак не бил беден, но не бил и богат. С бавен и постоянен труд успявал да живее така, както живеели повечето хора навсякъде в царството. Това, обаче, съвсем не го удовлетворявало и той решил, че трябва да направи нещо, с което да забогатее за съвсем кратко време и да стане богат, та даже и по-богат от чорбаджията в селото.
След много мислене, един ден отишъл при чорбаджията и му казал:
- Чорбаджи, омръзна ми да живея все така и с постоянен труд да свързвам двата края. Решил съм да се захвана с бизнес и да забогатея. Но нямам нужния ми първоначален капитал. Дошъл съм да ти поискам да ми дадеш в заем 100 жълтици, които ще ти върна след една година, ама ще те моля и това, после да не ми искаш лихва за тях.
Чорбаджията, който и друг път си имал работа с такива като него, му казал:
- Ако аз използвам тези 100 жълтици, за една година ще спечеля пет пъти повече, така че ако ти ги дам аз ще загубя 500 жълтици печалба. Ако, обаче, се случи така, че ти фалираш и не ми върнеш парите, то тогава аз ще загубя 600 жълтици. Така, както те познавам, считам, че за това време с тези пари ти би могъл да спечелиш най-много още толкова, и след една година ще можеш да имаш 200 жълтици, 100 ще ми върнеш и 100 ще ти останат като печалба. Считам, че ще направя богоугодно дело, ако ти дам възможност да пооправиш малко положението си, и в угода на Бога аз съм съгласен да загубя 500 жълтици от редовната си печалба. Няма да ти искам никаква лихва, но ти трябва да ми върнеш стоте жълтици точно след една година и нито един ден повече. Освен това, считам, че ще направя богоугодно дело и ако ти опростя заема в случай, че фалираш, без да си направил този фалит нарочно. Ако бизнесът ти потръгне и ти спечелиш, точно след една година трябва да ми върнеш стоте жълтици. Нещо повече – считам, че пак ще направя богоугодно дело, ако точно след една година ти дам възможността, ако ти сам пожелаеш това, да не ми върнеш стоте жълтици, но за сметка на това ще трябва да понесеш само едно, което сам си избереш, от следните наказания: да ти бъдат ударени сто тояги, да изядеш по време на един обяд един килограм сол, да те чукат по веднъж в рамките на един ден сто души от слугите ми.
Българинът взел парите, вложил ги в бизнес и за една година спечелил точно толкова, колкото му бил казал и чорбаджията. Така той имал възможността хем почтено да си върне заема, хем да има и печалба цели 100 жълтици. Той, обаче, решил, че печалбата му би могла да стане двойно повече, ако се възползва от условията на договора, даващи му възможност да понесе едно от посочените наказания.
Така в деня, определен за изплащане на заема, българинът заявил на чорбаджията, че предпочита да се възползва от предоставената му възможност за допълнително забогатяване. Най-напред избрал наказанието със солта, ял колкото ял, изял повече от половината, но видял, че няма да може да изяде и останалата сол, и се отказал. Тъй като, обаче, всичко станало дотук не представлява валидно изпълнение на договора, той трябвало или да си върне стоте жълтици, или да започне с някое от другите наказания. Той пак предпочел да не върне парите и си избрал да получи сто удари с тояга. Когато ударите станали 70, той проумял, че няма да може да издържи и на останалите удари, и спрял изпълнението. Така и този път нямало валидно изпълнение на условията на договора. Чорбаджията го съжалил и му предложил да си върне стоте жълтици и всичко да приключи, но българинът решил да се възползва и от последната възможност да не плаща. Когато сексуалният сеанс със слугите стигнал пак до 70, българинът разбрал, че повече няма да може да издържи, спрял изпълнението, върнал стоте жълтици на чорбаджията и се прибрал у дома.
След време селските зевзеци започнали да го подиграват в кръчмата, а нашият човек казвал:
- Грешите, ако си мислите, че това съм го направил от глупост. На мен просто точно това ми харесваше и аз взех заема не за да спечеля, а за да си намеря удобен повод да получа онова, което получих!
13 април 2002 г. Янко Н. Янков"
*
IV. 13.) В началото на май у дома ми пристигна писмо, подписано от Началника на кабинета на Председателя на Народното събрание.
IV. 14.) На 07 май 2002 г. изпратих ново писмо до Председателя на Народното събрание:
"До г-н проф. Огнян Герджиков
Председател на Народното събрание
пл. “Народно събрание”
София – Ц, 1000

Уважаеми господин Председател,
По повод моето писмо до Вас от 12 април т. г. получих отговор № ПГ-2194-Я-13 от 29.04.2002 г., подписано от Началника на Вашия кабинет г-н Стоян Хаджиев.
За съжаление налага се да оспоря фактите и твърденията, залегнали в този отговор.
Не зная как е била направена проверката, за която се твърди, че е била направена (ако изобщо такава наистина е била направена!), но поне за мен е очевидно, че, поради някакви си причини, тя не е стигнала до истината.
Приложено представям Ви ксерокс-копия от 4 (четири) документи, от които изрично, ясно и недвусмислено е видно, че твърдението, съдържащо се в писмото-отговор до мен не отговаря на истината: 1) Договор за спонсорство от 11.02. 2002 г.; 2) Писмо изх. № 162 от 01.04. 2002 г.; 3) Писмо изх. № 28.00.60 от 12.04.2002 г.; 4) Писмо изх. № 173 от 12.04.2002 г.
Въпросните четири документи са подписани лично от проф. Огнян Сапарев в качеството му на Ректор на Пловдивския университет през времето, през което той е бил депутат в Парламента и съгласно Конституцията не е имал право да изпълнява длъжността Ректор.
Ако тези четири документи не са Ви достатъчно доказателство, мога да Ви предоставя още много подобни документи. Така че нека не си играем на документални доказателства. Ако непременно ще трябва да нарушите Конституцията, за да оправдаете проф. Огнян Сапарев, то измислете нещо друго!
Ще Ви посоча само още два вида доказателства, с които разполагам и с които и Вие, ако поискате, ще можете да разполагате: а) През това време проф. Огнян Сапарев присъствуваше и взе участие в Научен съвет на Юридическия факултет при Университета, и този факт е отразен в съответния протокол, а освен това този факт можа да бъде потвърден и от всички преподаватели от Юридическия факултет, присъствували на този Научен съвет; б) Разбира се, всеки преподавател от Юридическия факултет през февруари т. г. получи т. нар. “Допълнително споразумение към трудов договор”, и този документ е подписан от Ректора проф. Огнян Сапарев.
Уважаеми господин Председател,
Очаквам Вашия отговор!
07 май 2002 г. Янко Н. Янков"
*
IV. 15.) На 20 юни 2002 г. изпратих ново писмо до Председателя на Народното събрание:
"До г-н проф. Огнян Герджиков
Председател на Народното събрание
пл. “Народно събрание”
София – Ц, 1000

Уважаеми господин Председател,
По повод моето писмо до Вас от 12 април т. г. получих отговор № ПГ-2194-Я-13 от 29.04.2002 г., подписано от Началника на Вашия кабинет г-н Стоян Хаджиев.
С мое писмо до Вас от 07 май т. г.: оспорих фактите като приложих четири (четири) документи в това отношение и посочих наличието на още много други документи и доказателствени средства, потвърждаващи моята теза; и настоях да получа отговор от Вас.
За съжаление до днес не получих никакъв отговор.
Припомням Ви, уважаеми господин Председател, че става въпрос за това, че депутатът проф. Огнян Сапарев фактически заема и съвместява напълно ефективно както депутатската си функция, така и функцията си на Ректор на Пловдивския университет, и че това се извършва в нарушение на изричните текстове на Конституцията и на решенията на Конституционния съд.
За мен съществуват напълно достатъчни основания да считам, че това осъществявано от проф. Огнян Сапарев брутално противоконституционно съвместяване на двете държавни длъжности е пряко и неразривно свързано с редица корупционни механизми, в основата на които като ръководител стои именно въпросната персона. Това, че Парламентът, който Вие ръководите, поне засега “си затваря очите” по въпроса за нарушението на Конституцията във визираната ситуация, според мен е един изключително зловещ факт в нашата действителност.
Впрочем, уважаеми господин Председател, все още е във Вашата властническа възможност да отстраните съществуването на този факт.
Все още нямам отговор на писмото ми до Вас от 07 май т. г.; разбира се, настоявам за отговор и на сегашното ми писмо!
Очаквам Вашия отговор!
20 юни 2002 г. Янко Н. Янков"
*
До предаването на ръкописа в печатницата не се получи никакъв отговор от Парламента.
***
Авторът и Издателството изказват своята най-дълбока благодарност на фондацията “Св. Николай Чудотворец” за щедрата финансова подкрепа, благодарение на която читателите имат възможността да държат в ръцете си тази книга.
* *** *

[С.471-513 от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ПСИХОЛОГИЯ НА ПРАВОТО, т.1. - С., Янус, 2002. - 517 с.]

ПСИХОЛОГИЯ НА ПРАВОТО

София, 2002 г.

Янко Николов Янков

Психология на правото

Том 1

ISBN 954-8550-18-0 (Том 1)

Contents

Introduction ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... …. … .. 5

Chapter I. Historical and Genetical

Problems of the Psychology

of Law ….....................................…..…….. 23

Chapter II. Object Оriented Problems

of the Psychology of Law ... ...…....…….. 251

Chapter III. Systemological Problems

of the Psychology of Law ... ..….......…….. 322

Chapter IV. Methodological Problems

of the Psychology of Law ... ............…….. 340

Chapter V. The Place of the Science

in the System of Sciences.

Interrelations of the Psychology

of Law with Other Sciences ... .…...…… 385

Conclusion ... ..........................................….....…….. 456

Summary (Bulgarian) ………………………………. 460

Summary (English) ……………………………….. 466

Appendix ……………………………………………. 471

Съдържание

Въведение ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... … … 5

Глава I. Историко-генетически проблеми

на Психологията на правото ... …….......……... 23

Глава II. Предметологически проблеми

на Психологията на правото ... ..............……... 251

Глава III. Системологически проблеми

на Психологията на правото ... .........…….… 322

Глава IV. Методологически проблеми

на Психологията на правото ... .........………. 340

Глава V. Мястото на Психологията на правото

в системата на науките.

Взаимоотношения с другите науки ………… 385

Заключение ... ............................................ ......………. 456

Резюме …………………………………………………. 460

Резюме (на английски език) ………………………….. 466

Приложение …………………………………………… 471

Въведение

А. В традиционната лексика под наука (гр. episteme, лат. scientia) обикновено се разбира онзи специфичен вид познание (познавателна дейност) и специфичен отрасъл на културата, който се проявява като сфера на изследователската човешка дейност, насочена към производството на нови знания за заобикалящия човека свят и за самия него.

Като “особен” или “специфичен” вид познание, науката пределно ясно се отграничава от останалите исторически формирали се видове познание (всекидневно-практическото, художественото, религиозното, митологическото и философското), и заедно с философията се характеризира преди всичко чрез своя изключително висок рационализъм.

По най-дълбоката си същност науката е система от високо рационални, логично свързани и достоверни знания, въплътени в понятия, теории, принципи и закони, в описания и обяснения на изучаваните от нея явления и процеси. Непосредствената цел, която науката си поставя, е постигането (производството) на все по-нови и по-пълни знания, в съответствие с които в хода на практическата човешка дейност може да бъде извършено преобразуване и усвояване на обектите от действителността. Доколкото в тази дейност могат да бъдат преобразувани всички обекти, заобикалящи човека в една или друга степен и форма, то и всичките те могат да бъдат предмети на научното изследване. Всичките тях науката изучава като обекти, функциониращи и развиващи се по силата на своите естествени закони. Що се отнася до изучаването на самия човек като обект на науката, то него тя изучава едновременно и като обособен обект, и като субект на познанието.

Науката съществено се отличава от другите видове познание. Например в изкуството отражението на действителността и постигането на съответното (художествено, естетическо) знание протича като своеобразна спойка на субективното и обективното, при което всяко възпроизведено събитие или състояние на природата или социалния живот задължително предполага постигането на неговата емоционална оценка. Науката, естествено, не може и не е в състояние да изключи в абсолютно пълен обем емоционалната оценка на обектите на своето изследване, но нейната главна цел е постигането именно на максимално висока степен на рационална оценка на обекта. За да може, обаче, това знание да има статуса на наука, е необходимо, освен това, то да бъде строго логически обосновано, да използува в определена висока степен един сравнително специфичен професионален език, да е логически или практически доказано като истинно, и най-важното – да бъде включено в строга системна организация. В този “силно ограничен” смисъл, обаче, науката дава (разкрива) и може да даде само един от възможните “разрези” на изключително многообразния свят, и се вписва само като една от възможните сфери на културата, наред с другите сфери, които са “носители” на съдържанието на другите видове познание.

Именно максимално високата степен на рационалност на постигнатите знания, като главен специфичен признак на науката, обуславя не само нейното обособяване от останалите културни форми на усвояване на света (т. е. останалите видове знания), но й обезпечава възможността да излезе (понякога изключително далеч) извън рамките на господствуващата културна парадигма на съответната историческа епоха, да разшири полето (предметната област) на изучаваните от нея обекти, безотносително към сегашните възможности за тяхното практическо (масово или елитарно) усвояване.

Така именно науката става способна да открива нови “предметни светове”, които могат да станат обекти на непосредствено научно-практическо усвояване едва в бъдещите етапи от развитието на обществото и дори на цивилизацията. Така напр. откриването на електромагнитните вълни, на ядрените реакции, на кохерентното излъчване на атома и пр. първоначално е станало в рамките на физиката, но впоследствие постепенно се разбира, че в тези открития потенциално е заложено принципно новото равнище на технологичното развитие на човешката цивилизация. Понастоящем има почти напълно достатъчно основания да се счита, че редица от съвременните открития в областта на физиката и генетиката (която, впрочем, също така е своеобразна физика) дават (или поне вероятно ще дадат) възможност за постигането и на принципно ново равнище на развитие на човешката цивилизация не само в технологично, но и в духовно (психологическо) отношение.

Б. Първите предпоставки за възникването на науката са заложени още през около 3500-3000 г. пр. Хр. в духовния климат на първата, известна като най-старата цивилизация в света, възникнала в Близкия Изток в долината между реките Тигър и Ефрат, която местност е известна като Шумер, и която по-късно гърците нарекли Месопотамия (т. е. “междуречие”). Именно в този район за първи път в света хората от номадските племена са изоставили чергарския си начин на живот и са се установили на постоянно местоживеене, започнали са да се занимават със земеделие и скотовъдство, изобретили колелото, плуга и иригационните системи.

Така, благодарение на тези първи цивилизационни постижения жителите на този район си осигурили достатъчно количество излишък от храни, които насочили към изхранването на огромно мнозинство от хора, на които била предоставена възможността и дори задължението да посветят усилията си за развитието на структурните единици и белези на цивилизацията, а именно високодоходното производство, стоковия обмен, управлението, свещенослужението, науката и изкуството. Съвсем скоро, само около 300 години след появата на шумерската култура, този пръв “цивилизационен импулс” се превърнал в мощен “цивилизационен напор”, който намерил изключително радушен прием и в районите на другите големи реки на древния Изток – Инд в Индия, Жълтата река в Китай и Нил в Египет, където също възникнали мощни цивилизации, в основата на които залегнало натрупването и осмислянето на огромни емпирични знания за природата, за човека и за обществото.

Интелектуалните постижения на източната цивилизация в осмислянето на света били възприети по-късно от мислителите в Древна Гърция и преработени в сравнително стройна теоретична система[1], и така се появила същинската наука като професионално обособена, теоретично отделена от митологията и религията и насочена към разширяване хоризонтите на виждането на заобикалящия човека свят.

По-късно ценностите на научното познание (ограничени впрочем до обяснителната функция на науката) постепенно били предадени на Древен Рим и на държавите от Западна Европа, където останали класически и почти непроменени до 17 век, когато науката била оформена в съвременния смисъл на думата като многопрофилен интелектуален и социален институт, включен в механизма на активната рационална стратегия за промяна на света[2].

В историята на науката е протекъл дълъг период на диференциация на отделните науки при почти пълна липса на контакти и взаимодействия между тях и дори на нетърпимост и враждебност към какъвто и да е стремеж за това. Първоначално процесът на диференциация е играел изключително прогресивна за развитието на научното знание роля, доколкото е задълбочавал изучаването на различните страни от действителността. Постепенно обаче при определена степен на изчерпване на възможностите за по-нататъшна диференциация е настъпил период на “вавилонско стълпотворение в науката”[3], на “криза в научното познание”, изразяваща се в намаляване ефективността на научните знания за действителността, във възникналата опасност от неразбиране между учените не само от отделните науки, но и от отделните отрасли на една и съща наука.

Отчитайки тази именно ситуация, Никола Бурбаки[4] казва, че “днес няма математик, даже сред притежаващите най-висока и най-обширна ерудиция, който да не се чувствува “чужденец” в някои от областите на огромния математически свят”[5]. Не по-малко ясен и категоричен в това отношение е и един от бащите на кибернетиката - Норбърт Винер, който пише, че “в днешно време само малцина учени могат да нарекат себе си математици, или физици, или биолози, без при това да направят някакви ограничения и отграничения на стесняване предметната област на своята специалност”[6].

Настъпилата в резултат на диференциацията “комуникативна криза” в научното познание била преодоляна само чрез обратния процес - процеса на интеграция[7] между науките, на намаляване изолацията между тях чрез търсенето на общ език, общи проблеми и общи допирни точки и интереси. Постепенно процесът на интеграция на различните научни знания и направления започнал да се осъществява по различни пътища и да се проявява в разнообразни форми, като: унификация на понятийния и категориалния апарат, математизация, взаимопроникване на методите, взаимодействие между обектите и възникване на комплексни (синтетически) науки, и т. н. Пътищата и формите на интеграционните процеси в научното познание са разнообразни и многобройни, а основните са: синтез на знанията чрез математизация на науките, синтез на знанията чрез взаимодействие между обектите на науките, и синтез на знанията чрез диференциация и хибридизация на едни отрасли с други отрасли.

Така в “научното поле” били оформени два основни типа науки - традиционни (класически) и нови. Целта на всяка (традиционна или нова) наука, естествено, останала една и съща - да даде вярна картина за света. Всяка наука възниква, оформя се и се развива, за да обслужва обществения живот с определени, претендиращи за истинност, знания[8] за изследвания от нея предмет. Възникването, обособяването и развитието на съответната наука се подчинява на сложни закономерности, но основни и винаги определящи са потребностите на практическата човешка дейност и кумулативният характер на процеса на познанието. Те именно ограничават произволността в еволюцията на науките и обуславят строгия логически път на знанието от простото към сложното.

На съвременния етап от развитието на цивилизацията възникването и оформянето на новите научни направления се извършва преди всичко върху основата на дифузията и интеграцията между вече съществуващи отрасли на научното знание. След първоначалното диференциране на научното познание, в резултат на което се обособиха повечето основни науки, постепенно започна да се налага процесът на своеобразно интегриране на различните научни отрасли и знания, което доведе до появата на множество нови научни дисциплини.

Успехите, постигнати от отделните основни науки, и експанзивното развитие на връзките между тях доведоха до възникването на научни дисциплини, изучаващи комплексно и синтетично цял род явления, които преди това или изцяло са се изплъзвали от научния анализ, или са били изучавани само фрагментарно и преди всичко като “екзотична визуализация” на определена нова методология, предизвикваща бурни и драматични рефлексии на неизбежната и трудно преодолима догматичност и консервативност. Една такава нова и комплексна наука е и Психологията на правото, за съжаление все още възприемана като “екзотична методология” в правните изследвания.

В. Правните явления имат изключително многообразна същност и могат да бъдат разглеждани като дифузно проникнати от структурни компоненти, принадлежащи към предметната област на редица други основни или производни науки като философията, социологията, етиката, психологията, кибернетиката, теорията на управлението, теорията на информацията, математиката, и т. н. Във връзка с това е възникнала и възможността за изграждане и оформяне на съответните нови научни подходи и методи, нови системи от научни знания и направления, задълбочаващи знанията за правните и съпътствуващите ги явления, а именно философията на правото, социологията на правото, правната етика, правната аксиология, психологията на правото, правната кибернетика, правната информатика, правната лингвистика, и т. н.

Началото на дифузията между правните и психологическите явления и знания се губи още в далечния исторически момент на възникването на правните отношения и психологическите знания, но възникването и оформянето на Психологията на правото като самостоятелно и относително стабилно научно направление е процес, който не само не е завършил, но в изключително много аспекти дори все още не е започнал.

Това е така както от гледна точка на състоянието на световните научни процеси, така и (с още по-голямо основание) от гледна точка на състоянието на българските социално-политически и свързаните с тях научни, процеси. Нещо повече - в съвременната обстановка на интензивно търсене на загубения човешки образ[9], на самоидентичността и научно-практическата рационалност[10] на т. нар. “посткомунистическо” българско общество, на интензивно търсене на изгубената същност на правната практика, на правната наука и на науката изобщо[11], обръщането към нерешените научни и практически проблеми е изключително трудна, отговорна и дори все още не по-малко рискована[12] от по-рано задача.

В тези условия на самоидентична криза успешното решаване на каквато и да е проблема[13] не е възможно без решаването на изходните проблеми за модела на познанието, за характера на научния поглед.

Или иначе казано – това не е възможно без решаването на философските проблеми на науката - за нейния предмет, система, място сред другите науки, методология на изследване, и при ясното диференциране на философските проблеми на науката от философските проблеми в науката.

През последните пет десетилетия в България опитите за решаването на тези проблеми бяха осъществявани единствено върху основата на тази насилствено наложена философска и практическа представа за света, която доведе до днешната тотална криза, а всеки опит за преодоляване на модела бе заплащан с цената на изключително големи жертви и жестокости. Задачата за преодоляването на този модел днес е сред най-трудните задачи, решаването на която във всички случаи ще продължи неколкократно пъти повече време, отколко бе използувано за унищожаването на класическите мисловни и практически ценности[14].

Настоящият труд е скромен опит за преодоляване парадигмата на опустошителната за обществения живот, за науката като цяло, за правната наука и правната практика, и в частност за Психологията на правото, насилствено налагана марксистко-ленинска философия. Този опит е продължение на имплицитно заложения от нас преди почти три десетилетия интелектуален бунт на статията “Философско-методологически проблеми на психологията на правото”, публикувана още през 1975 г. в брой 5 на сп. “Правна мисъл”[15].

Това е труд, основан върху намерението да бъде обоснован епистемологическият статус на новата и почти напълно неразработена наука Психология на правото, като бъдат приложени съвременните схващания за психологията като наука за психичното и модерните концепции за епистемологията[16] като учение за знанието.

В същото време настоящият скромен труд се придържа към стратегията на преодоляване на съществуващата в съвременната култура психологическа интоксикация, изразена в илюзията, че психологията знае правила, чието спазване предпазва човека и обществото от допускането на определени грешки, и онзи, който успее да научи тези магически правила, би могъл да реши конкретните си (реално или въображаемо) объркани неща.

---

[1] Според древногръцката Александрийска научна школа съществували седем предмети на класическото образование, наричани “седем свободни изкуства”, разпределени в два цикъла: 1) тривий (“трипътие”), в който влизали граматика, реторика и диалектика; и 2) квадривий (“четирипътие”), в който влизали аритметика, геометрия, астрономия и музика. По-късно, в западноевропейската схоластична школа, тези два цикъла били преобразувани в хуманитарни науки и естествени науки.

[2] Известният американски социолог на науката Робърт Мертон (р. 1910) в издадената през 1938 г. книга “Наука, техника и общество в Англия през ХVII век”, опирайки се върху концепцията на Макс Вебер за ролята на протестантската етика за възникването на духа на капитализма, издигна тезата, че възникването през 17 век на “науката като автономна интелектуална и социална сфера (институт)” е “белязано от спецификата на протестантската етика въобще и на пуританизма в частност” (R. Merton, Science, technology and society in seventeenth century England, Osiris. Bruges, 1938, Vol. 4, p. 2).

По-късно той доразвива тази идея в книгата си “Социология на науката”, където в специална глава, озаглавена “Пуританите пришпорват науката” (R. Merton, The Sociology of Science, 1979; Мертон, Р., Социология науки, Перевод с английского, М., 1965) търси отговор на въпроса “как научната дейност, с нейните основни черти емпиризъм и рационалност, се вписва в социума”, за който тези черти съвсем не са съществени. Той приема, че ценностните ориентации на отделните хора, каквито са учените, съвпадат с общите ценностни ориентации на социалната група на пуританите, и именно пуританизмът е превърнал индивидуалните ценностни ориентации в колективни и е създал системата от онези ценности, които са в състояние да встъпят като стимул за рационален вид дейност, и особено към научни търсения.

Според Р. Мертън “науката е автономен интелектуален и социален институт”, имащ предназначението “да разширява достоверното знание”, което е възможно само ако в своята дейност учените се ръководят от т. нар. “етос на науката”, представляващ “рационално и емоционално възприеман комплекс от правила, предписания, обичаи, нрави и ценности”. Според него етосът на науката принадлежи към т. нар. “ексетерналистки фактори”, даващи “екстерналистко обяснение” (лат. externus – “външен”) преди всичко на началния етап от развитието на науката, на етапа на осмислянето на нуждата от нея; след това вече възникват проблемите на вътрешния генезис, на вътрешната историография на науката, на “интерналисткото обяснение” (лат. internus – “вътрешен”).

[3] Съгласно Светото писание по цялата земя първоначално е имало “един език и един говор”, но след потопа наследниците на Ной били подбудени от желанието да познаят и благодарение на познанието да постигнат възможността да се противопоставят на Бога. За целта те наченали строителството на Вавилонската кула (стълб), с която искали да се качат на небето и там да реализират желанието си за познание и за противопоставяне. Възмутен от дръзките замисли на творенията си и за да им попречи, Бог направил така, че строителите започнали да говорят на различни езици и да не се разбират помежду си; така те скоро изоставили строежа на кулата и се пръснали по цялата Земя (Библия или Светото писание на Стария и Новия завет, Битие или Първа книга Моисеева, 11: 1-9).

[4] Името Никола Бурбаки е псевдоним на група математици, повечето французи, които, изхождайки от идеите на Давид Хилберт (1862-1943) правят опит да изложат цялата математика на формално-аксиоматична основа. От 1939 г. те предприемат издаването на един изключително колосален по своя обем – 40 томен - трактат, озаглавен “Елементи на математиката”, който е оказал изключително силно влияние върху редица важни области на математическата наука. През 1969 г. водещите институти по математика в света са получили “некролог” за смъртта на Н. Бурбаки, което, било оригинален начин за изразяване на факта, че този творчески колектив е прекратил дейността си.

[5] Бурбаки, Н., Элементы математики, Том 1, с. 245.

[6] Винер, Н., Кибернетика или управление и свръзка в животното и машината, Превод от английски, С., 1964, с. 12.

[7] Строго погледнато, общоприетият израз “интеграция на науките” не е точен. Определящият се от него процес на взаимодействие между науките съвсем не се съпровожда със сливане на по-рано обособените научни дисциплини в една нова. Той само означава установяване на тесни връзки между тях, развитие на общи методи, стремеж към постигане на цели, еднакво близки на редица обособени по-рано науки.

[8] Съдържанието и обемът на понятията наука, теория и знание все още не са непротиворечиво установени, и същите често се използуват като синоними. Анализът им обаче показва, че те имат сложна, многостепенна и разнокачествена структура. Науката е сложна система за събиране, анализиране и преработване на информация с цел да се получат нови знания, т. е. тя е инструмент за генериране на информация. Науката, като дейност за производство на нови знания за изучавания от нея предмет, включва две равнища на отражение на действителността: емпирическо и теоретическо. Исторически погледнато, всяка наука започва своето съществуване от емпирическото равнище, и в процеса на прогресивното си развитие в нейните рамки се извършва процес на теоретическо обобщаване на емпиричния материал, т. е. на създаването на научна теория. Или с други думи: научната теория е само една от двете степени в развитието на науката.

Освен това, анализът разкрива, че съществува ясно очертано разграничение между наука и знание, и съотношението между тях е като между цяло и част, защото науката всъщност е “система от знания”. Това се подчертава още от Имануел Кант (Кант, И., Критика на чистия разум, Превод от немски, С., 1992, с. 73-81), и макар че днес е общоприето, все пак считаме, че е непълно и недостатъчно убедително, защото не всяка система от знания може да бъде наречена наука. Така например, не са и не могат да бъдат наука системата от знания, известни като теория на Птолемей, учението за топлорода и други повърхностни, погрешни и неадекватни знания, неразкриващи същността на явленията и неосновани върху обективните закони на природата, обществото и мисленето. Следователно, за да бъде една система от знания наука, тя трябва да дава обективни знания, а не да бъде плод на чиста игра на ума.

Именно обективността на знанията е онзи могъщ фактор, който е дал основанието още в най-дълбоката древност да бъде осъзнато, че “знанието е сила, а силата е предпоставка и възможност за знание”. Знанието е сила за онзи, който го притежава, т. е. знаещия; незнанието, обаче, също така е сила, но не за онзи, който го притежава, т. е. не за незнаещия, а пак за знаещия. От друга страна, силният е привилегирован да знае включително и онова, което слабият трябва да не знае, за да бъде обезпечена възможността силният да си остане силен, а слабият да си остане слаб.

Освен това, следва изрично да бъде подчертано, че съществува и напълно ясно очертано различие между традиционно считаните за синоними термини знание и разбиране. В най-широк смисъл на думата знанието е теоретическо отражение на действителността и като такова по необходимост включва в себе си и разбирането. Въпреки това, обаче, двете понятия са различни. В тесен смисъл на думата знанието е отношение към обекта, изразяващо се в получаването (по теоретически или проектно-експериментален начин) на нови сведения за него. Разбирането е отношение не към обекта като такъв, а към знанието за него, то е интерпретация, тълкуване, обяснение на усвоеното знание. И накрая, закономерно следва да бъде направено и разграничението между понятията знание и мнение: мнението е интерпретационна позиция, която би могла да бъде и доста оригинална, но въпреки това имаща преди всичко случаен и във висока степен недостоверен характер, която все пак в крайна сметка би могла да послужи като основа и тласък за раждането на нещо ново, т. е. за постигане на знание.

[9] След почти 50 години тотално и целенасочено методично обезчовечаване, ръководено от българските филиали на комунистическата партия и на Червената армия (КГБ и ГРУ), и след вече повече от 12 години не по-малко тотално, жестоко и целенасочено методично обезчовечаване, ръководено от Червената мафия (превърнала държавата в своя нискойерархична структура), днес не можем да не се питаме “Как бихме могли да възстановим човешкия си образ?”.

В романите на Ръдиард Киплинг (1865-1936) и във филмите на Франсоа Трюфо (1932-1984) изгубилото се или захвърленото в гората дете, отгледано от зверовете, успява да възвърне човешкия си образ, но в реалния живот не е известен нито един такъв случай. Сривът на човешките качества се извършва за твърде кратко време, но възвръщането към човешкия образ е почти невъзможно или изключително трудно нещо. Онези, които са тотално увредени, обезчовечени, никога няма да могат да се очовечат, те са безнадеждни. Половин век обезчовечаване не може да бъде компенсиран с половин век очовечаване на същите същества. Той може да бъде съвсем минимално и частично компенсиран с много повече от половин век очовечаване на следващите поколения. Нещо повече, ако отделният човек престане да бъде човек макар и само за една секунда от живота си, направеното през това време поразяване на човечността не би могло да бъде компенсирано в продължение на много години.

[10] Според емигриралия в САЩ през 30-те години австрийски социолог и историк на науката Е. Цилзел “научната рационалност” в изключително висока степен зависи от “характера на държавната структура”, а това е така, защото рационалният поглед върху света на отделния човек, естествено включително и на учения, в твърде висока степен зависи от господствуващия рационален или ирационален модел на обществото. Той обръща внимание върху факта, че съвременната наука е възникнала при прехода от характерната за феодализма държавна структура към характерната за капитализма държавна структура. Според него науката по принцип е възможна само при “условията на държава, изградена върху рационален тип организованост”, защото дори естественонаучното знание по своята дълбока същност е социално знание, продукт на социалната дейност, на историческите процеси, проявяващи се в определено време и пространство. E. Zilsel, The genesis of the concept of physical law, Philosophical review, Ithaca - New York, 1942, Vol. 3.

[11] Според Томас Кун създаването и съществуването на нормална наука е възможно само в условията на “консенсусно научно съжителство”, позволяващо смяната на една научна парадигма с друга. Кун, Т., Структурата на научните революции, Превод от английски, С., 1996.

[12] Не без основание бихме могли да се позовем на Паул Файерабенд, според когото науката е също толкова догматичен, агресивен, шовинистичен и деспотичен социален институт, колкото и идеологиите, с които е трябвало да се бори някога; че и днес преценката на официализираните учени се приема със същото благоговение, с което не толкова отдавна публиката е приемала преценката на епископите и кардиналите; че дори и днес еретиците в науката пак понасят най-суровите наказания, които може да предостави тази относително толерантна цивилизация (Фейерабенд, П., Избранные труды по методологии наук, Перевод с английского, М., 1986; Файерабенд, П., Как да защитим обществото от науката, Превод от английски, сп. Философска мисъл, С., 1989, кн. 7; Файерабенд, П., Против метода, Превод от английски, С., 1996).

При това нека не забравяме, че съвременният американски философ и методолог на науката говори за науката в свободното общество. Нима не е несъмнено, че тези констатации се отнасят не само и не толкова за науката в свободното общество, колкото преди всичко и най-вече за науката в условията на тоталното господство на комунистическата идеология! И нима би могло да се очаква нещо по-различно в условията на неокомунистическото българско общество, евфемистично наричано “посткомунистическо”, в което всички социални институти, включително и науката, са променени според изискванията на гъвкавия комунистически истеблейшмънт - с налагаща когнитивен дисонанс бясна динамика, оставяща абсолютно непокътнато и дори правеща още по-зловещо най-същественото.

[13] Понятията “проблема” и “въпрос” са били употребявани още от Аристотел (в съчиненията му “Топика”, “Първа и Втора аналитика” и “За софистическите опровержения”), но тяхното значение за процеса на научното познание се е очертало едва през началото на нашия век, при това определянето им, въпреки (а може би именно поради!) усилията на философията, логиката и гещалтпсихологията, все още не е безпротиворечиво. Всички автори приемат, че между тези понятия съществуват определени връзки и дори взаимопрониквания, но се спори относно конкретната им характеристика. Без тук да разглеждаме същината на този важен епистемологичен спор, ще подчертаем, че приемаме тезата, според която двете понятия отразяват два различни етапа на научното познание, като “проблемата” търси новото научно знание, отговор на въпросите, които се съдържат извън сферата на вече постигнатото от науката знание.

Заслужава внимание и един чисто граматически въпрос: според езиковедите по-правилна е употребата на думата в женски род, а именно “проблема” (виж. сп. Български език, С., 1959, кн. 6, с.551-552; сп. Български език, С., 1975, кн. 5, с. 441; сп. Български език, С., 1988, кн. 2, с. 158-159); академичният “Правописен речник на съвременния книжовен език” (С., 1983 г.) обаче е “отстъпил” пред напора на разговорната практика и е дал двете форми (“проблема” и “проблем”) като дублетни.

[14] Според Паул Файерабенд за преодоляването на този модел е необходимо “да има формално отделяне на държавата и науката, също както днес има формално отделяне на държавата и църквата” (Файерабенд, П., Как да защитим обществото от науката, Превод от английски, сп. Философска мисъл, С., 1989, кн. 7, с. 79). Това, разбира се, би могло да се възприеме като основателно искане, но едва ли решава въпросите за независимостта както на държавата, така и на науката, при условие, че “преди отделянето” и двете официално са били подчинени на строго организационно структурираната власт на комунистическата идеология, която впоследствие, например в посткомунистическите държави, официално бе изнесена извън държавата, но неофициално бе превърната в изключително мощна власт на червената мафия, за която държавата не е нищо друго, освен едно от нейните средно- или дори нискойерархични изпълнителски звена.

[15] След публикацията главният редактор академик Стефан Павлов и редакторът-докладчик (препоръчал статията за отпечатване) професор Янко Янев имаха неприятности с отдел “Печат и пропаганда” при ЦК на БКП и Шесто управление на Държавна сигурност за “проявена липса на идеологическа бдителност”. Няколко години по-късно тази статия, заедно с още няколко други статии и монографията “Прогностика” (и, разбира се, редица други “извъннаучни“ факти от моето ежедневие), послужиха като основание за отстраняването ми от научна работа в продължение на 11 години и бяха приложени като “доказателствени средства” за антикомунистическа и антидържавна дейност в наказателното дело, по което престоях в затвора 6 години; впрочем, впоследствие след интензивната намеса на Amnesty International, Helsinki Watch, International Human Rights и други правозащитни и политически организации Върховният съд призна присъдата за политическа саморазправа и постановена при пълна липса на изискуемите от закона доказателства.

[16] Възникването на епистемологията се свързва с труда на шотландския философ Дж. Ф. Ферие “Основи на метафизиката” (1854 г.), където философията се разглежда като съставена от два основни дяла - онтология и епистемология, а самата епистемология се схваща като “учение за знанието”, “теория на познанието”, “учение за основанията на науката”, “описание на състоянието на науката и на изискванията, на които тя трябва да отговаря”.

Твърде много изследвания са посветени на епистемологията, но едно от най-модерните е обосновано едва през 1966 г. с имащата “статус на манифест на структурализма във философията” книга на Мишел Фуко “Думите и нещата. Археология на хуманитарните науки”. Цитираното изследване (в другите работи на М. Фуко това понятие почти не се употребява!) постулира епистемологията като “най-общото пространство” на онова знание, което е “начин за разкриване на свойствените за дадената епоха мрежи от кодове на възприятието, познанието и практиката” и е “специфично за познавателните нагласи и мисловното своеобразие на западния свят като цяло” (Фуко, М., Думите и нещата. Археология на хуманитарните науки, Превод от френски, С., 1992).

В крайна сметка определението на Мишел Фуко е дало основание за разглеждането на епистемологията като аналогично или дори тъждествено на въведеното от Томас Кун понятие “парадигма”, означаващо “гещалт”, “концептуален скелет”, “приетата от научната общност съвкупност от убеждения, ценности и технически средства, осигуряващи нормалното функциониране на науката и налагането на научната традиция”, а “смяната на парадигмата” представлява “превключване на гещалта”, при което “ученият, който е приел друга парадигма, вече вижда съвсем друг свят”, защото привържениците на различни парадигми живеят в несъизмерими светове, и дори когато изучават едно и също явление, познанието им върви в различни посоки и те виждат в него различни фигури (Кун, Т., Структурата на научните революции, Превод от английски, С., 1996).

ПРОГНОСТИКА. ГЛАВА ВТОРА, I, §§1, 2

Глава Втора.

Философско-методологически проблеми

в прогностиката

Една от основните насоки към науковедските проблеми е отделянето и обособяването на философските проблеми в науката от философските проблеми на науката (без това диференциране да води до коренно разграничаване и противопоставяне). Става дума за разработването на проблемите за философската представа за света и теоретико-познавателните проблеми, без правилното решаване на които е невъзможен и правилният анализ на изследвания от науката предмет. Значението на философската проблематика в науката прогностика нараства неимоверно много не само защото тази наука все още не е формирана окончателно и без философския фундамент тя не би могла да се формира и развие задоволително, но и поради това, че предметът на изследването от прогностиката се намира в твърде тясна връзка и взаимодействие с редица аспекти на предмета на философията - връзка, която в някои отношения граничи с тъждество.

Основните философски проблеми във всяка наука следват общата постановка и структурирането на същите във философията. В този смисъл основните философски проблеми в науката прогностика са: онтологически, гносеологически, епистемологически и логически. Същевременно трябва да се има предвид, че подобно обособяване е чисто епистемологическо, извън което то губи своя смисъл.

I. Онтологически аспекти

Онтологията[1] като относително самостоятелно философско учение за битието обхваща цялото битие - както обективната реалност, така и субективната реалност. Поради това онтологическите проблеми на прогностиката като учение за “нейното битие” обхващат не само представляващия субективна реалност предмет на прогностиката (самия процес на прогностичното познание), но и обективната реалност, чието отражение всъщност е субективната реалност. Основен онтологически въпрос е учението за обективната реалност, тъй като субективната реалност така или иначе е обусловена от първата и представлява форма на проявление на съществуването на първата. Все пак субективната реалност има собствени специфични особености, които трябва да бъдат отчитани от онтологичното учение.

Основната онтологическа проблематика на прогностиката е тази за детерминизма. Всъщност без познанието на детерминизма в природата, обществото и познанието би било невъзможно съществуването не само на прогностиката като познание за прогнозирането, но и самото прогнозиране като познание за бъдещите явления и процеси в природата, обществото и познанието.

Понятието детерминизъм (лат. determinism)[2] е възникнало през средновековието и функционира преди всичко като философско учение за имащата всеобщ и необходим характер закономерна универсална взаимовръзка и взаимообусловеност между процесите и явленията от обективната и субективната реалност.

В съвременната философска интерпретация[3] на термина детерминизмът се схваща като възглед, светоглед или учение за хода на събитията в действителността, при който ход дадени положения определят други; като възглед, съгласно който предшествуващото състояние, така или иначе, в някаква степен предопределя[4] последващото състояние.

Този именно характеристичен белег на детерминизма го прави необходима предпоставка за предвиждането и прогнозирането. При това: детерминизмът е само “условие, без което не може” предвиждането, но не е тъждествен с него; принципът на детерминизма е всеобщ принцип, обосноваващ обусловеността на протичащите в природата, обществото и познанието процеси, а предвиждането е само един от необходимите следствия от този принцип.

Обусловеността между процесите и явленията предполага наличието на разнообразни връзки[5] между тях, и на тази основа детерминизмът се проявява в различни форми на връзки и обусловености. На тази именно основа възникват и специфично онтологическите проблеми на прогностиката – за причинността, развитието и закономерността; за действителността и недействителността, за възможността и невъзможността, за необходимостта и случайността, за вероятността и невероятността, за определеността и неопределеността; за синергетизма; за времето като атрибут на материята и връзката между минало, настояще и бъдеще.

§ 1. Причинността, развитието и закономерността

А. Обяснението на явленията става чрез разкриване на техните причини, а причинността влиза в съдържанието на всички съвременни научни теории и дава възможност не само за обясняване на научните факти, но и за научни предвиждания. Принципът на причинността вече хилядолетия е предмет на анализ от философията и конкретното научно познание, така че той е залегнал в съдържанието и на всички теории от миналото.

С развитието на познанието и обществената практика са се изменяли формата и съдържанието на детерминизъм и причинност - някои автори са се придържали към тенденцията за разширяване на категорията причинност и нейното доближаване до категорията детерминираност, а други - обратно, са стеснявали съдържанието на категорията детерминираност и са я доближавали до категорията причинност. При това и в двата случаи се е стигало до изключително висока степен на произволно отъждествяване на тези две категории, което от своя страна е внасяло само обърканост в науката.

Най-ярката форма на отъждествяване на детерминизма и причинността в историята на науката е т. нар. “лапласов детерминизъм”, “лапласовски принцип на механическия детерминизъм”, обосноваващ възможността за еднозначно предвиждане на процесите и явленията. Според Пиер Симон Лаплас (1749-1827) за надарения с разум човек, познаващ във всеки момент всички движещи сили в природата, никак не е трудно да изрази в едно уравнение всички движения, да разкрие всичко неизвестно и с един поглед да обхване както миналото, така и бъдещето[6]. Този принцип бе изграден върху метафизическото разбиране за необходимостта и постиженията на класическата механика, която пък като научна теория бе създадена върху основата на метафизическия материалистически метод. Лапласовият детерминизъм представлява идеализиране и придаване на всеобщ и универсален характер на механичния детерминизъм, изключващ случайностите, неговото налагане като научен стил на мислене и модел за научни теории извън пределите на класическата механика, универсализирането му като приложим в цялата природа и обществото.

Категориите детерминираност и причинност са две от най-общите изучавани от философията, еднакво всеобщи, но не и тъждествени категории. Те отразяват в човешкото съзнание съответните най-общи и съществени, но различни страни на явленията в действителността. В основата на схващането за причината е залегнало разбирането за единството на материя и движение, схващането за движението като начин на съществуване на материята, в смисъл че всеки предмет като такъв е форма на движение на съставящите го компоненти. Обаче като форма на движение на съставящите го компоненти отделните предмети са различни и са устойчиви за различен период от време. Това именно обстоятелство е твърде съществено за теорията на прогнозирането, в основата на която стои анализът на движението на обектите, разкриването на тяхното динамическо равновесие и степен на инертност на движението в перспектива.

Всеобщият характер на категорията причинност е отражение на всеобщия характер на закона за причинността, според който всички явления имат както причини, така и следствия, и не съществуват както безпричинни явления, така и явления, непораждащи следствия. В същото време обаче тезата, че категорията причинност има всеобщ характер съвсем не означава, че всички връзки и зависимости в обективната действителност са причинни. Всеобщността не означава единственост. Законът за причинността е само един от всеобщите закони, на чиято основа се развиват природата и обществото, и съответно категорията “причинност” е само една от най-общите философски категории, а принципът на причинността е само един от всеобщите методологически принципи на научното изследване.

Например всеобщи, но непричинни са необходимите връзки на съществуване и състояние между атомите на молекулата - в даден момент положението на всеки атом в молекулата се определя от положението на другите атоми, но не се причинява от него. Изобщо, всички постоянни връзки и закономерности, чрез които се фиксира взаимното разположение на голям брой обекти във времето и пространството, вън от техния произход са необходими, без да са причинни. Що се отнася до генетическите връзки и закономерности, т. е. до връзките и закономерностите, характеризиращи произхода на обектите и на тяхното движение, изменение и развитие (а такива връзки и закономерности съпътствуват неизбежно всички явления), те не могат да не бъдат причинни. А съвкупността от всички причинни и непричинни връзки, които по необходимост определят положението, състоянието и произхода на явленията, се обединяват в категорията детерминираност (детерминация, всеобща необходима връзка), която изключва единствено случайните връзки. Всъщност, причинността е само вид или форма на детерминизма, по своето значение тя е ядрото на детерминизма.

Б. При прогнозирането и анализа на прогностичния процес особено важно значение има проблематиката за разкриването на връзките между обектите, процесите и явленията от материалната и идеалната реалност. Всъщност причината не е нищо друго освен един от моментите от всеобщата връзка между нещата и явленията. Да се твърди, че дадено явление ще възникне и ще съществува в бъдещето, значи да се твърди, че между него и явленията от настоящето са налице причинни връзки. Но връзките могат да бъдат еднопосочни и двупосочни, което неминуемо е свързано с въпроса: дали и двата вида връзки са причинни?

Както вече сме изтъквали, еднопосочните връзки са връзки на “отношение” и “въздействие”, а двупосочните - на “взаимоотношение” и “взаимодействие”. И двата вида връзки са детерминистични, но специфично причинни са само двупосочните връзки. Само като изхождаме от универсалното взаимодействие, ние стигаме до действителното причинно взаимоотношение. При взаимодействието винаги е налице пренасяне на нещо от едното върху другото, и обратно. Ако обаче пренасянето е едностранно, то тогава е налице само обикновено въздействие, но не и взаимодействие, и липсва причинност, защото въздействието не съдържа причинност и не е причина.

Подобно разграничаване между “взаимодействие” и “въздействие” има твърде важно значение за разкриване причините на процесите и явленията в природата и обществото, за тяхното прогнозиране и правилно регулиране и управляване. То ни дава извода, че за да се измени дадено социално явление, е необходимо то да бъде поставено в определена система от взаимодействия, а не на въздействия. Само взаимодействието включва причинност, но не и въздействието. Но взаимодействието има пространствено-времеви характер, представлява пространствено-времеви вид връзка между явленията и процесите, и поради това трябва да се има предвид, че в причинно отношение могат да бъдат само намиращите се в пространствено-времева връзка явления и процеси.

Причинността се включва във взаимодействието, но не го изчерпва; тя е резултат, продукт на взаимодействието, и съдържа в себе си причината, която представлява двигателя, водещ до някакво изменение най-малко върху две неща в дадена система. Именно причината поражда изменението, което всъщност представлява следствието. Включена във взаимодействието, причинността се различава от взаимодействието, но не може да съществува без него, защото причината за съществуването на причинността е именно взаимодействието.

Широко разпространено е определението, според което причиняването е пораждане на едно явление от друго явление; причината е явлението, което поражда; а следствието е явлението, което се поражда[7]. То не предизвиква особени проблеми при елементарните форми на причинна обусловеност между явленията, обаче в повечето случаи формирането и развитието на причинната връзка става при действието на твърде много фактори (понякога и противоречиви), и тогава именно се поставят редица въпроси, за чието правилно решаване горното определение не допринася полза. Сред тези въпроси е и въпросът за причинната верига и множествеността на причините в тази верига.

Действително много автори отричат възможността за съществуване на множественост на причините, като твърдят, че има само множествени условия, които в своята съвкупност са причина за даденото явление. Тези автори не допускат, че една причина може да предизвика редица следствия, а едно и също следствие може да бъде породено от множество различни причини[8].

Главния порок на горната теза е идеята за равноценност на условията и отъждествяването, слагането на знак за равенство между веригата от причини и веригата от условия. Съвкупността, веригата от условия не е и не може да бъде тъждествена, равнозначна на причината или причинната верига, защото това би означавало, че количественото натрупване на условията води до тяхното качествено прерастване в причина. Условията са само средата, в която действува причината (или съвкупността от причините), и като такава те влияят върху нея, съществено облекчавайки или затруднявайки причинните взаимодействия и взаимоотношения, а понякога дори оказват такова силно влияние, че следствието става възможно или невъзможно в зависимост от наличието и характера на условията, но независимо от това условията нито са, нито могат да прераснат в причина.

Приемането на идеята за причинната верига и множествеността на причините, включени в нея, напоследък става очевидно и безспорно във философската литература, но след нейното приемане възниква проблематиката за “дължината” на веригата от причини. В тази връзка се оформиха две основни становища - т. нар. идея за транзитивността на причинните отношения обосновава твърдението, че причинната верига е твърде дълга и че в нея са включени и преминават (транзитират) неимоверно голям брой причини, практически намиращи се твърде далеч от следствието; и идеята за непосредствения характер на причинната връзка, обосноваваща твърдението, че в причинната верига са включени само определен, сравнително малък брой причини, при това само намиращите се в непосредствено съседство със следствието.

Според нас, правилното решаване на проблематиката за дължината на причинната верига трябва да се търси в неабсолютизирането и на двете становища, и винаги върху основата на конкретното анализиране на фактите, при който конкретен анализ трябва да се търси границата на непротиворечивост между двата подходи. Защото, ако разгледаме причинната верига

А ® Б ® В ® Г ® Д ® Е ® Ж ® З = У,

върху основата на абсолютизирането на първия принцип от причинната верига трябва да бъдат изключени причинните звена от Б до З и да се приеме, че причината за резултата У е именно и само причината А, а на основата на абсолютизирането на втория принцип трябва да бъдат изключени от причинната верига причинните звена от А до Ж включително, и да се приеме, че причина за резултата У е само З.

В действителност в зависимост от конкретния случай и съответствуващите му необходими абстрахирания може да се приеме както едното, така и другото, защото, за да разберем отделните явления, трябва да ги извадим от всеобщата връзка, да ги разгледаме изолирано, и тогава сменящите се движения се явяват едното като причина, другото като следствие. Подобно временно и изкуствено изолиране на причините и следствията при различните науки се извършва по начин, специфичен за съдържанието на техния предмет. Например причината за смъртта на едно лице за техническите науки е неизправността на спирачната система на превозното средство, за медицината - разкъсването на кръвоносните съдове, за правото - поведението на шофьора, тръгнал с неизправна техника, представляваща източник на повишена опасност, и т. н. Така за едно и също явление отделните науки сочат различни причини, което е само конкретизация на разбирането за причинността.

При това трябва да бъдат търсени само такива причини, които са разумни. Например, явно неразумно е изграждането на следната причинна верига: “Здравото говеждо месо е основната храна на войниците от флотата, а качеството на говеждото месо зависи от предпазването на добитъка от заболявания; главните преносители на опасни болести за едрия рогат добитък са мишките; котките унищожават мишките и предпазват добитъка; най-много котки се отглеждат от старите моми; следователно могъществото на английския кралски флот зависи от любовта на старите моми към котките”.

В. Една от основните онтологически детерминистични проблематики на прогностиката и теорията на прогнозирането е тази на съотношението във времето между причината и следствието. Всъщност от правилното решаване на тази проблематика зависи и приемането или отхвърлянето на идеята за възможността за прогнозиране, респективно изграждането на теорията за прогнозирането и правото на съществуване на самата прогностика. В метафизическите концепции за причинно-следствените отношения идеята за времевото им разположение не се среща. За тях причинните връзки се проявяват не исторически (т.е. във времето), а чисто механически и логически[9], а доколкото все пак се поставя въпросът за времето, то причините и следствията се разглеждат като тъждествени във времето[10]. Становището за едновременността на причините и следствията всъщност означава отричане на времето, развитието и възможността за прогнозиране, защото там, където всичко става едновременно, понятията “време” и “развитие” губят своя смисъл и се превръщат в субективни илюзии. Такова становище обаче се среща не само в мирогледа на метафизиците от XVII и XVIII век, но и днес се поддържа от редица съвременни автори[11]. Повечето автори обаче го отхвърлят и приемат идеята, че причините предшествуват следствията, като някои дори доуточняват, че това съвсем не изключва тяхната едновременност[12].

Причината винаги предхожда следствието, тя винаги е процес, взаимодействие, и в интервала на продължителността на нейните действия възниква следствието като възможност, без още да е възникнало като реалност. Като реалност следствието възниква и започва да съществува едва в момента, в който завършва действието на причината. Положението, че причината предхожда следствието, намира израз в закона за единството и борбата на противоположностите и в закона за прехода на количествените изменения в качествени. Причината за качествената промяна в явленията е борбата на противоположностите и количествените натрупвания, обаче преходът към новото качество настъпва тогава, когато настъпи моментът за решаване на противоречията.

Г. Един от аспектите на причинността и важна онтологическа проблематика от философския анализ от предмета на прогностиката за движението, развитието и закономерността. Върху познаването на същността на процесите и явленията, които тези категории отразяват, се извършва всяко конкретно научно изследване, и в частност - всички научни предвиждания и прогнози. Без да се спираме на далеч все още неприключилите дискусии за съдържанието и обема на тези категории в понятийния апарат на философията, при което ясно се открояват не само несъвпадащи мнения на различни автори, но и различни мнения на един и същ автор, изказани в различно време, ние приемаме, че понятието “движение” е пределно общото и разкриващото вечното неспокойствие на материята; че понятието “развитие” встъпва като разкриващо един частен вид движение, характеризиращо се с изменения и прогресивна или регресивна насоченост, изключваща възможността за цикличност или относително връщане на изходното положение; а понятието “закономерност” отразява наличието на вътрешни необходими връзки между явленията във вечно движещата се материя, конкретната формулировка на които връзки се дават от отделните установени от науката закони. С оглед на интересуващата ни тема, най-голямо познавателно значение има категорията “закономерност”.

Основа на научното предвиждане и прогнозиране са именно обективно съществуващите закони[13], на които се подчинява развитието и функционирането на обектите от действителността[14], и изходна онтологическа проблематика тук е разкриването на конкретните закони, проявяващи се в конкретните подлежащи на прогностично изучаване обекти[15], но основната проблематика е в разкриването на степента на инертност и повторяемост в развитието на процесите и явленията, което именно представлява ядрото на всяка закономерност.

Повторяемостта е ядрото, най-същественият момент от обективната закономерност на процесите и явленията, основен компонент на закономерните връзки, и намира своето основание във всеобщността, отразена в закона. Защото всеки закон отразява устойчивото, възпроизвеждащото се, оставащото в явленията, т. е. повтарящото се, улавянето на което именно и означава разкриването на закона на функционирането и бъдещото развитие на съответните области. Като форма на всеобщността в действителността законът фиксира дадени необходими отношения между явленията, които непременно се повтарят всеки път, когато са налице необходимите предпоставки и условия, и именно на тази всеобщност на закона, изразяваща повторяемостта на явленията, се гради научното предвиждане и прогнозиране.

Разбира се, към повторяемостта следва да се подхожда като се имат предвид поне няколко неща. Преди всичко трябва да се знае, че абсолютна повторяемост не съществува, че всяка повторяемост е относителна и старите ситуации не се повтарят в своя предишен вид, защото законът обхваща само основните, съществените, най-общите черти (и дори тяхното повторение се извършва на нова, по-високо развита и по-зряла основа), а във всяко явление има редица специфични само за него черти, които не се о