понеделник, 19 юли 2010 г.



Вместо предговор
1. “Събирането на мъдри мисли не означава поумняване”. Тази мисъл бях прочел някъде още през есента на 1958 г., когато като ученик в осми клас (по онова време осми клас беше началният клас на гимназиалното образование) бях започнал да си записвам в една обемиста тетрадка различни, преди всичко хумористични по своето съдържание, кратки и стегнати изречения, както и различни вицове и анекдоти, съдържащи “богати мисли” и оказващи силно въздействие върху моето пробуждащо се и формиращо се мислене.
Когато после, през есента на 1961 г., като ученик в единадесети клас прецених, че вече станалите няколко обемисти тетрадки съдържат твърде много “баласт” (т.е. че първоначално впечатляващите ме “мисли и мъдрости” вече бяха загубили първоначалното си очарование и бяха престанали да ме впечатляват толкова силно), съдържанието на тетрадките отново бе сведено до една тетрадка.
Днес, вече като автор на немалко на брой научни книги, съм напълно категоричен, че именно тази “радикална критика”, изразяваща се на този етап единствено като литературно “редактиране” и логическо “синтезиране”, всъщност е било не само и не толкова моето първо приобщаване към “науката” и “правото”, които по-късно стават моя “професия”, но е било преди всичко моята първа и категорична крачка към онова, което в най-общ план се нарича Съдба или Fatum (Жребий, Орис, Предрешеност на индивидуалния жизнен път).
Сега съм абсолютно категоричен, че никога нямаше да съм този, който по-късно абсолютно винаги съм бил и който днес съм, ако през онази далечна есен на 1961 г., когато бях едва седемнадесетгодишен, не бях подходил по същество критически към онова, което в тогавашното писмено (литературно и научно) пространство бе не само последователно “лансирано”, но и изключително пристрастно “отбранявано” като неподлежаща на никакво съмнение “абсолютна мъдрост”.
Днес съм абсолютно категоричен, че наистина “поумняването” се изразява не в “събирането на мъдри мисли”, а в тяхното категорично поставяне в “критичен контекст”, в тяхното “редактиране” и “синтезиране”.
*
2. По-късно, в края на 60-те години, вече като студент първоначално във Филологическия, а после и в Юридическия факултет на Софийския университет констатирах, че този именно мой “подход” винаги неизменно предизвикваше не толкова “уважение”, колкото именно “респект” и “дистанцираност”.
А след предизвиканите именно от студентите размирни политически събития в Западна Европа, и най-вече след т. нар. “Пражка пролет” в Чехословакия през 1968 г. проумях, че дейността на т. нар. “студентски творчески и научни кръжоци” в Софийския университет всъщност е най-внимателно наблюдавана от службите на Държавна сигурност, и че всеки, който проявява някаква форма на самостоятелно, хумористично и по същество критическо мислене, вече е станал обект на специалното внимание на тези служби.
Тъй като превъзходно знаех и разбирах текста и съдържанието на прословутия по онова време чл. 108 от Наказателния кодекс, от този именно момент, така да се каже “изнесох в нелегалност” цялата си, вече отново станала доста обемиста, “събираческа” и “редакционна” дейност – тетрадките ми бяха поставени в специален, изработен от единия от вуйчовците ми заключващ се дървен сандък, обкован с тънко алуминиево фолио и поставен сред сеното в стопанската сграда в родното ми село.
От този именно момент започнах и абсолютно безпогрешно да разпознавам кой от колегите и познатите ми е искрен и чист, когато поемаше инициативата да говори нещо смислено, и кой преднамерено и нечистоплътно “опипва” параметрите на моята словоохотливост.
От разсекретените архиви на Държавна сигурност днес констатирам, че в това отношение не съм се заблуждавал нито за момент.
*
3. От разсекретените и предоставените ми (през 1998 г.) архивни материали на ДС документално установих, че (вероятно) първото проучване, направено за мен от Държавна сигурност, е било през май 1971 г., по което време съм бил студент в трети курс на Юридическия факултет в Софийския университет.
От този (самостоятелен) документ, за съжаление, не е видно по какъв повод е било извършено това проучване и в какъв “процедурен” механизъм е било включено, но от откъслечни текстове, съдържащи се в други материали, е видно, че по това време аз съм бил обект на т. нар. “оперативно разработване” като човек, притежаващ “огнестрелно оръжие - пистолет” и подготвящ се да извърши терористичен акт с него.
Днес, разбира се, за мен не е абсолютно никакъв проблем да имам каквито оръжия пожелая и в количество, каквото пожелая, но за онзи период това е било абсолютно пълен абсурд и сега съм категоричен, че служителите на ДС не само много добре са знаели абсурдността на тезата си, но и че самите те са я измислили, тъй като тя им е била необходима да встъпи в ролята на т. нар. “законен повод” за поставяне началото на систематичен и манипулативен интерес към мен.
Заслужава внимание, обаче, фактът, че точно по това време двама души, с които поддържах нещо като много добри приятелски взаимоотношения - Захари Малионов и Христо Савов – които бяха студенти-задочници и работеха като офицери в Окръжното управление на МВР в гр. Михайловград (днес гр. Монтана), изрично ме предупредиха, че срещу мен е образувано Дело за оперативна разработка (ДОР), целта на която е да бъде намерен повод и механизъм, чрез който като бъдещ юрист да бъда държан в зависимост от тайните служби.
Още по-любопитно е, че точно по онова време един мой братовчед, който беше виден комсомолски и комунистически функционер, наистина, без какъвто и да е конкретен или общ повод и с привидно “най-невинно” изражение на лицето ми предлагаше да ме снабди с пистолет и патрони – очевидно неговата (преднамерено съзнателна или ситуационно и глупаво приета) роля е била да обезпечи “доказателствената част” от стратегията на ДС; той, впрочем, по онова време ми направи и още много други провокации, в резултат на които се скарахме и после не си говорехме цели седем години. Така или иначе, тази операция остана безуспешна за службите.
*
4. От разсекретените и предоставените ми архивни материали на ДС документално установих, че: →по т. нар. “Предложение” от 13 септември 1976 г. на оперативния работник (ОР) от Трето отделение на Първи отдел старши-лейтенант Младен Апостолов Младенов (КД 862 Б); →на 02 октомври 1976 г. с подписа на началника на Първи отдел при Шесто управление на ДС полковник Петров; →е бил утвърден т. нар. “План относно провеждане на оперативно-технически мероприятия по изясняване дейността на обекта”; →и е било образувано т. нар. Дело за оперативна разработка (ДОР), което е регистрирано на 10 ноември 1976 г. под № 13304 с кодово наименование “Смешник”.
В т. нар. “Предложение” е записано, че “преди 1975 г. за Янков бил получен сигнал, че има пистолет и … възнамерявал чрез терористични действия да реши своите въпроси. В резултат на проведените оперативни мероприятия Янков бил сигнализиран. Наличието на пистолета не било установено и сигналът не бил изяснен.” После е добавено, че “на 12.VIII. 1975 г. въз основа на сведение, получено от агент “Страхил”, на Янков бе заведен сигнал, поради това, че пред агента е изявил намеренията си да извърши терористични действия”.
Накрая е записано следното: “Изхождайки от идейната му нестабилност, разложителните действия сред студентите от Юридическия факултет и от намеренията му да създаде противодържавна организация, обединяваща недоволни млади научни работници, с цел предотвратяване на подривната му дейност ПРЕДЛАГАМ на Янко Николов Янков от Института за правни науки при БАН да се заведе ДОР под псевдоним “Смешник”, с окраска “изграждане на противодържавна група и провеждане на противодържавна агитация и пропаганда.”.
В т. нар. “План относно провеждане на оперативно-технически мероприятия по изясняване дейността на обекта” в рамките на пет машинописни страници са записани доста любопитни неща, сред които в контекста на интересуващата ни тема изрично ще отбележим следното:
“ДОР “Смешник” с окраска “изграждане на противодържавна група и провеждане на противодържавна агитация и пропаганда” е заведено на Янко Николов Янков, роден на 13.VIII.1944 г. в с. Клисурица, окръг Михайловградски, безпартиен, научен сътрудник в Института за правни науки при БАН, живеещ в ж. к. “Сердика”, бл. 18, вх. Г.
От анализа на придобитите данни относно дейността на обекта могат да се направят следните основни изводи:
- Обектът провежда противодържавна агитация пред студентите от Юридическия факултет, използувайки за целта анекдоти, афоризми и легенди.
- В контактите си с млади научни работници провежда разговори, насочени към обединяване на недоволните от тях, с цел противопоставянето им срещу политиката на партията и организирането им в противодържавни групи.”
По-нататък в “Плана” е записано, че “за изясняване на така очертаните задачи, предлагам да се проведат следните агентурно-оперативни мероприятия”, и в рамките на 10 (десет) точки са описани 14 (четиринадесет) такива мероприятия, сред които под № 9 е записано следното: “С оглед изясняване характера на събираните от обекта анекдоти и афоризми … по местоживеене на обекта да бъде проведено “М-Г” . Срок 15. XII. 1977 г. Отг. Младенов”.
Самата оперативна разработка (ДОР “Смешник”, № 13304) е документирана в рамките на 192 (сто деветдесет и две) страници, в които са записани какви ли не неща - шестмесечно непрекъснато подслушване и запис на всички разговори (и сексуални звуци и шумове) у дома ми, подслушване на занятията ми със студентите, план за вербуване на колеги и приятели, агентурни донесения на агенти, и пр.
В тези страници са отразени и изключително упоритите опити на ДС да се добере до каквито и да са написани от мен листове, съдържащи афоризми, анекдоти и вицове. Накрая, след изключително обстоен анализ на безнадеждно безуспешно извършените строго секретни оперативни мероприятия, на 23 декември 1977 г. началника на Първо отделение при Първи отдел на Шесто управление на ДС майор Б. Ангелов (КД 2629) е написал т. нар. “Предложение за прекратяване на ДОР “Смешник””.
*
5. От разсекретените и предоставените ми архивни материали на ДС, обособени в две други строго секретни оперативни разработки – т. нар. Дело № 21441, известно още и като ДОР “Дракон”, както и Дело № 24491, известно още и като ЛДОР “Твърдоглавия”, документално установих, че търсенето на папките ми с афоризми, вицове и анекдоти не е спирало нито за миг; от тези материали е видно, че в това търсене са били включени доста много мъже и жени, получили задачата да придобият статуса на хора, на които имам доверие и които да намерят благовиден повод да проникнат у дома ми, да узнаят къде съхранявам тези папки и да уведомят за това службите, за да могат те след това официално да ги изземат като доказателства за престъпната ми дейност. Впрочем, и днес ми е трудно да изчисля колко точно бяха фантастичните красавици, които бяха изпращани от ДС, за да минат през леглото ми и във връзка с това да узнаят къде крия “инкриминираните материали”.
*
6. През есента на 1983 г. вече ми беше пределно ясно, че в най-скоро време ще бъда арестуван и съден за противодържавна агитация и пропаганда, както и за създаване на противодържавна организация, извършваща такава пропаганда. Много добре знаех, че единствените “доказателства”, които могат да бъдат използувани против мен, са изключително многобройните мои официални жалби и изложения до най-различни български държавни инстанции и обществени организации, както и до няколко западноевропейски посолства. Тъй като съдържанието на тези изложения бе писано от мен изключително прецизно, много добре знаех, че строго погледнато, то не е и не може да бъде “годен за осъдително решение доказателствен материал”. В същото време, разбира се, ми беше пределно ясно и това, че този факт не е и не може да бъде каквато и да е съществена пречка за службите на ДС нито да ме арестуват, нито да ме осъдят.
Много добре ми беше ясно и това, че броят на т. нар. “еднородни престъпления” и наложените за тях наказания нямат никакво значение за т. нар. съвкупна кумулативна присъда, т. е. че дори и да ми бъдат наложени сто присъди по пет години, крайната съвкупна кумулативна присъда ще бъде пак именно пет години, и само като крайно изключение - седем години и половина. И тъй като подозирах, че братовчед ми (същият този, за когото споменах по-горе – казва се Цеко Кръстев Цеков) работи за службите и изпълнява специални оперативни задачи, реших да си направя експеримент.
Един ден в началото на месец март 1984 г., под предлог че заминавам за София, където има вероятност да ме арестуват и да намерят у мен картончетата със записаните върху тях политически вицове и анекдоти, аз го помолих да му дам тези картончета за временно и изключително кратко съхранение – само за няколко часа, докато той ги занесе у дома и ги даде на майка ми, която да ги скрие. Той най-тържествено обеща, че само след три-четири часа картончетата ще бъдат дадени на майка ми (която е сестра на неговата майка).
От София се върнах в Михайловград след два дни. Оказа се, че той все още не ги е дал на майка ми. Поисках да ми ги даде на мен и той ентусиазирано и щедро обеща да го направи “само след един-два часа”. Не го направи. На другия ден той отново обеща същото и отново не го направи. После няколко дни се криеше, за да не го намеря и да не му искам картончетата. После пак обеща, че ще ми ги даде “само след половин час”, и пак не ми ги даде. После започна да ме подиграва за това, че съм “много страхлив” и ме е страх да застана “лице в лице” срещу Държавна сигурност, поради което именно, вместо да им хвърля предизвикателно картончетата в лицето, да им се надсмея и да ги предизвикам, аз се страхувам те да не ги намерят.
След още няколко дни из Михайловград се разчу, че офицери от ДС били направили обиск и претърсване у дома на Цеко Цеков, и че единственото укоримо и престъпно нещо, което са успели да намерят при него, са били именно моите картончета с вицове и анекдоти.
Така, във връзка с този именно “факт”, беше пуснат и масово разпространен и специалният аргумент, че аз не заслужавам хората да ми имат доверие, тъй като съм крайно непредпазлив и поставям под неоправдана опасност хората, които ми вярват и които с риск за себе си ми правят услугата, като съхраняват мои опасни противодържавни материали.
*
7. Наскоро след това бях арестуван. Бяха арестувани още 11 (единадесет) души, а повече от 70 (седемдесет) бяха разпитвани като свидетели с тенденцията да бъдат трансформирани като обвиняеми. Всички отричаха каквито и да са връзки и взаимоотношения с мен, категорично отказваха да се признаят за виновни и казваха, че нямат абсолютно никаква представа за каквато и да е моя виновна дейност. И в крайна сметка бяха освободени.
Единствено братовчед ми Цеко К. Цеков с най-голяма охота се признаваше за виновен във всичко, при което неизменно казваше, че осъществената от него противодържавна дейност е била извършена поради това, че лекомислено е допуснал да изпадне под моето “вредно вражеско идеологическо влияние”.
Първоначално на мен ми дадоха 12 (дванадесет) години, а на него – 3 (три); после моята присъда бе установена на 6 г. и 6 м. (шест години и половина), а на него – на 2 (две) години. В крайна сметка той остана в затвора при изключително лек и така да се каже “шоу режим” само една година и няколко месеци (и после, още по времето на Т. Живков той, окичен с лаврите на “герой от съпротивата”, замина да живее в Америка, където е и днес). А аз останах при изключително строг и кошмарен затворнически режим цели шест години, както и после, при не по-малко кошмарния режим на “демокрацията”, осъществяван от моите предишни палачи, които Западът легитимира като свои “демократични партньори”.
*
8. Картончетата с вицовете и анекдотите, които Цеко Цеков очевидно изключително охотно, целенасочено и предумишлено бе предоставил на Държавна сигурност, бяха приложени като т. нар. “доказателствен материал” и се намират на стр. 103-116 в Том 4 на Следствено дело № 206 по описа на Главно следствено управление на ДС за 1984 г., което дело е част от материалите по Наказателно общ характер дело (НОХД) № 30-СА (Специален архив) от 1984 г. по описа на Софийския градски съд.
Тъй като в Наказателния кодекс все пак изрично се съдържа формалното изискване да бъде доказано т. нар. “разпространение” на “клеветническите антидържавни твърдения, съдържащи се във вицовете и анекдотите”, това разпространение бе “доказано” единствено чрез “самопризнанията” на братовчед ми Цеко Цеков.
По никакъв друг начин ДС не можа да докаже каквото и да е разпространение. Каквото, несъмнено е имало, но никой от 80-те (осемдесетте) души, разпитани от ДС не бе признал това. При това за мен е особено важен фактът, че тези вицове и анекдоти бях разпространявал както устно, така и писмено изключително интензивно сред кого ли не, и че после всички категорично отричаха пред следователите да са чували от мен каквото и да е в това отношение.
Така, на стр. 8 от т. нар. “Обвинителен акт” изрично и недвусмислено е записано, че “обвиняемият Янков” е “доказано виновен” за това, че “през месец март 1984 г. е предал на обвиняемия Цеков картончета с вицове и анекдоти, написани на пишеща машина, в които се съдържат клеветнически твърдения по отношение на социалистическата действителност в нашата страна, СССР, ЧССР, по отношение на партийни и държавни ръководители”. (л. 103, Том 4).
В т. нар. “Мотиви” към “Присъда” № 29 от 24 декември 1984 г., на стр. 6-7 е записано следното: “През целия посочен период подсъдимият Янков при всички случаи записвал на картончета вицове и анекдоти, засягащи както нашата действителност, така и социалистическата действителност в СССР, ЧССР и по отношение на държавни и партийни дейци. През м. март 1984 г. той предал същите на подсъдимия Цеков, който ги запазил у дома си и при направен обиск у дома му били иззети (Том 4, стр. 103). Видно от тяхното съдържание, подсъдимия е разпространявал клеветнически твърдения по отношение действителността в СССР и ЧССР. (…) Вярно е, че в това отношение и доказателствата са оскъдни, тъй като разпитаните свидетели се страхуват да признаят, че са слушали такива (вицове и анекдоти)”.
Така, въз основа на тези именно “доказателства”, е обосновано и съдържанието на втория абзац от осъдителната част на Присъдата, където се казва, че съдът “признава за виновен подсъдимия Янко Николов Янков” в това, че “с цел да създаде затруднения на властта в СССР и ЧССР, в устна и писмена форма е разпространявал клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществения строй в СССР и ЧССР, поради което и на основание чл. 113, във връзка с чл. 108 и чл. 26, ал. I и чл. 54 от НК го осъжда на ЧЕТИРИ ГОДИНИ лишаване от свобода”.
Разбира се, въпросът за клеветническите твърдения, съдържащи се в “разпространените” от мен вицове и анекдоти е бил предмет на специалното разглеждане и от т. нар. надзорна инстанция. Така, на стр. 4 в “Решение № 11 от 26 февруари 1985 г.”, постановено от Първо наказателно отделение на Върховния съд, изрично и ясно е записано буквално следното: “За престъплението по чл. 113 от НК присъдата е също правилна, обоснована, законосъобразна, а наложеното наказание – справедливо (четири години лишаване от свобода, при максимум, предвиден в закона – пет години). Не само своята Родина – Народна република България подсъдимият е клеветил през инкриминирания период. Той не се е посвенил да клевети и великия Съветски съюз – опората на мира в света, най-верния и искрен приятел на България. Не се е посвенил да клевети и братска Чехословакия. И тук не е нужно да се цитират извадки от многобройните му клеветнически твърдения за тези социалистически страни, чийто международен авторитет и престиж е обект на защита по нашия Наказателен кодекс – чл. 113.”.
*
9. Несъмнено, обект на специално научно изследване е и трябва да бъде въпросът относно дълбоката причина, поради която комунистическата Държавна сигурност с такава настървеност и ожесточеност е осъществявала преследването на онези (може би всички, а може би и не всички!), които по един или друг повод, и в една или друга степен и форма са проявявали интерес към специфичния жанр, към който принадлежат афоризмите, вицовете и анекдотите.
Тук, в това издание, аз не проявявам никаква ангажираност към подобен анализ. Тук аз “преследвам” само една цел: да представя на читателя своеобразен сборник, съдържащ моята почти половинвековна събираческа и редакторска дейност.
При това, независимо от формалното издателско подреждане на материала като “авторски”, нека все пак изрично отбележа, че на този сборник аз въобще не гледам като на т. нар. “авторов материал”, и че за мен той всъщност не е нищо друго, освен “материал”, по отношение на който мога да предявя само претенцията “събрал и редактирал”.
Макар че, строго погледнато, абсолютно всяко добре познато в науката т. нар. “авторство” всъщност не е нищо друго, освен именно “събиране и редактиране”!

Няма коментари:

Публикуване на коментар