Глава Втора.
Философско-методологически проблеми
в прогностиката
Една от основните насоки към науковедските проблеми е отделянето и обособяването на философските проблеми в науката от философските проблеми на науката (без това диференциране да води до коренно разграничаване и противопоставяне). Става дума за разработването на проблемите за философската представа за света и теоретико-познавателните проблеми, без правилното решаване на които е невъзможен и правилният анализ на изследвания от науката предмет. Значението на философската проблематика в науката прогностика нараства неимоверно много не само защото тази наука все още не е формирана окончателно и без философския фундамент тя не би могла да се формира и развие задоволително, но и поради това, че предметът на изследването от прогностиката се намира в твърде тясна връзка и взаимодействие с редица аспекти на предмета на философията - връзка, която в някои отношения граничи с тъждество.
Основните философски проблеми във всяка наука следват общата постановка и структурирането на същите във философията. В този смисъл основните философски проблеми в науката прогностика са: онтологически, гносеологически, епистемологически и логически. Същевременно трябва да се има предвид, че подобно обособяване е чисто епистемологическо, извън което то губи своя смисъл.
I. Онтологически аспекти
Онтологията[1] като относително самостоятелно философско учение за битието обхваща цялото битие - както обективната реалност, така и субективната реалност. Поради това онтологическите проблеми на прогностиката като учение за “нейното битие” обхващат не само представляващия субективна реалност предмет на прогностиката (самия процес на прогностичното познание), но и обективната реалност, чието отражение всъщност е субективната реалност. Основен онтологически въпрос е учението за обективната реалност, тъй като субективната реалност така или иначе е обусловена от първата и представлява форма на проявление на съществуването на първата. Все пак субективната реалност има собствени специфични особености, които трябва да бъдат отчитани от онтологичното учение.
Основната онтологическа проблематика на прогностиката е тази за детерминизма. Всъщност без познанието на детерминизма в природата, обществото и познанието би било невъзможно съществуването не само на прогностиката като познание за прогнозирането, но и самото прогнозиране като познание за бъдещите явления и процеси в природата, обществото и познанието.
Понятието детерминизъм (лат. determinism)[2] е възникнало през средновековието и функционира преди всичко като философско учение за имащата всеобщ и необходим характер закономерна универсална взаимовръзка и взаимообусловеност между процесите и явленията от обективната и субективната реалност.
В съвременната философска интерпретация[3] на термина детерминизмът се схваща като възглед, светоглед или учение за хода на събитията в действителността, при който ход дадени положения определят други; като възглед, съгласно който предшествуващото състояние, така или иначе, в някаква степен предопределя[4] последващото състояние.
Този именно характеристичен белег на детерминизма го прави необходима предпоставка за предвиждането и прогнозирането. При това: детерминизмът е само “условие, без което не може” предвиждането, но не е тъждествен с него; принципът на детерминизма е всеобщ принцип, обосноваващ обусловеността на протичащите в природата, обществото и познанието процеси, а предвиждането е само един от необходимите следствия от този принцип.
Обусловеността между процесите и явленията предполага наличието на разнообразни връзки[5] между тях, и на тази основа детерминизмът се проявява в различни форми на връзки и обусловености. На тази именно основа възникват и специфично онтологическите проблеми на прогностиката – за причинността, развитието и закономерността; за действителността и недействителността, за възможността и невъзможността, за необходимостта и случайността, за вероятността и невероятността, за определеността и неопределеността; за синергетизма; за времето като атрибут на материята и връзката между минало, настояще и бъдеще.
§ 1. Причинността, развитието и закономерността
А. Обяснението на явленията става чрез разкриване на техните причини, а причинността влиза в съдържанието на всички съвременни научни теории и дава възможност не само за обясняване на научните факти, но и за научни предвиждания. Принципът на причинността вече хилядолетия е предмет на анализ от философията и конкретното научно познание, така че той е залегнал в съдържанието и на всички теории от миналото.
С развитието на познанието и обществената практика са се изменяли формата и съдържанието на детерминизъм и причинност - някои автори са се придържали към тенденцията за разширяване на категорията причинност и нейното доближаване до категорията детерминираност, а други - обратно, са стеснявали съдържанието на категорията детерминираност и са я доближавали до категорията причинност. При това и в двата случаи се е стигало до изключително висока степен на произволно отъждествяване на тези две категории, което от своя страна е внасяло само обърканост в науката.
Най-ярката форма на отъждествяване на детерминизма и причинността в историята на науката е т. нар. “лапласов детерминизъм”, “лапласовски принцип на механическия детерминизъм”, обосноваващ възможността за еднозначно предвиждане на процесите и явленията. Според Пиер Симон Лаплас (1749-1827) за надарения с разум човек, познаващ във всеки момент всички движещи сили в природата, никак не е трудно да изрази в едно уравнение всички движения, да разкрие всичко неизвестно и с един поглед да обхване както миналото, така и бъдещето[6]. Този принцип бе изграден върху метафизическото разбиране за необходимостта и постиженията на класическата механика, която пък като научна теория бе създадена върху основата на метафизическия материалистически метод. Лапласовият детерминизъм представлява идеализиране и придаване на всеобщ и универсален характер на механичния детерминизъм, изключващ случайностите, неговото налагане като научен стил на мислене и модел за научни теории извън пределите на класическата механика, универсализирането му като приложим в цялата природа и обществото.
Категориите детерминираност и причинност са две от най-общите изучавани от философията, еднакво всеобщи, но не и тъждествени категории. Те отразяват в човешкото съзнание съответните най-общи и съществени, но различни страни на явленията в действителността. В основата на схващането за причината е залегнало разбирането за единството на материя и движение, схващането за движението като начин на съществуване на материята, в смисъл че всеки предмет като такъв е форма на движение на съставящите го компоненти. Обаче като форма на движение на съставящите го компоненти отделните предмети са различни и са устойчиви за различен период от време. Това именно обстоятелство е твърде съществено за теорията на прогнозирането, в основата на която стои анализът на движението на обектите, разкриването на тяхното динамическо равновесие и степен на инертност на движението в перспектива.
Всеобщият характер на категорията причинност е отражение на всеобщия характер на закона за причинността, според който всички явления имат както причини, така и следствия, и не съществуват както безпричинни явления, така и явления, непораждащи следствия. В същото време обаче тезата, че категорията причинност има всеобщ характер съвсем не означава, че всички връзки и зависимости в обективната действителност са причинни. Всеобщността не означава единственост. Законът за причинността е само един от всеобщите закони, на чиято основа се развиват природата и обществото, и съответно категорията “причинност” е само една от най-общите философски категории, а принципът на причинността е само един от всеобщите методологически принципи на научното изследване.
Например всеобщи, но непричинни са необходимите връзки на съществуване и състояние между атомите на молекулата - в даден момент положението на всеки атом в молекулата се определя от положението на другите атоми, но не се причинява от него. Изобщо, всички постоянни връзки и закономерности, чрез които се фиксира взаимното разположение на голям брой обекти във времето и пространството, вън от техния произход са необходими, без да са причинни. Що се отнася до генетическите връзки и закономерности, т. е. до връзките и закономерностите, характеризиращи произхода на обектите и на тяхното движение, изменение и развитие (а такива връзки и закономерности съпътствуват неизбежно всички явления), те не могат да не бъдат причинни. А съвкупността от всички причинни и непричинни връзки, които по необходимост определят положението, състоянието и произхода на явленията, се обединяват в категорията детерминираност (детерминация, всеобща необходима връзка), която изключва единствено случайните връзки. Всъщност, причинността е само вид или форма на детерминизма, по своето значение тя е ядрото на детерминизма.
Б. При прогнозирането и анализа на прогностичния процес особено важно значение има проблематиката за разкриването на връзките между обектите, процесите и явленията от материалната и идеалната реалност. Всъщност причината не е нищо друго освен един от моментите от всеобщата връзка между нещата и явленията. Да се твърди, че дадено явление ще възникне и ще съществува в бъдещето, значи да се твърди, че между него и явленията от настоящето са налице причинни връзки. Но връзките могат да бъдат еднопосочни и двупосочни, което неминуемо е свързано с въпроса: дали и двата вида връзки са причинни?
Както вече сме изтъквали, еднопосочните връзки са връзки на “отношение” и “въздействие”, а двупосочните - на “взаимоотношение” и “взаимодействие”. И двата вида връзки са детерминистични, но специфично причинни са само двупосочните връзки. Само като изхождаме от универсалното взаимодействие, ние стигаме до действителното причинно взаимоотношение. При взаимодействието винаги е налице пренасяне на нещо от едното върху другото, и обратно. Ако обаче пренасянето е едностранно, то тогава е налице само обикновено въздействие, но не и взаимодействие, и липсва причинност, защото въздействието не съдържа причинност и не е причина.
Подобно разграничаване между “взаимодействие” и “въздействие” има твърде важно значение за разкриване причините на процесите и явленията в природата и обществото, за тяхното прогнозиране и правилно регулиране и управляване. То ни дава извода, че за да се измени дадено социално явление, е необходимо то да бъде поставено в определена система от взаимодействия, а не на въздействия. Само взаимодействието включва причинност, но не и въздействието. Но взаимодействието има пространствено-времеви характер, представлява пространствено-времеви вид връзка между явленията и процесите, и поради това трябва да се има предвид, че в причинно отношение могат да бъдат само намиращите се в пространствено-времева връзка явления и процеси.
Причинността се включва във взаимодействието, но не го изчерпва; тя е резултат, продукт на взаимодействието, и съдържа в себе си причината, която представлява двигателя, водещ до някакво изменение най-малко върху две неща в дадена система. Именно причината поражда изменението, което всъщност представлява следствието. Включена във взаимодействието, причинността се различава от взаимодействието, но не може да съществува без него, защото причината за съществуването на причинността е именно взаимодействието.
Широко разпространено е определението, според което причиняването е пораждане на едно явление от друго явление; причината е явлението, което поражда; а следствието е явлението, което се поражда[7]. То не предизвиква особени проблеми при елементарните форми на причинна обусловеност между явленията, обаче в повечето случаи формирането и развитието на причинната връзка става при действието на твърде много фактори (понякога и противоречиви), и тогава именно се поставят редица въпроси, за чието правилно решаване горното определение не допринася полза. Сред тези въпроси е и въпросът за причинната верига и множествеността на причините в тази верига.
Действително много автори отричат възможността за съществуване на множественост на причините, като твърдят, че има само множествени условия, които в своята съвкупност са причина за даденото явление. Тези автори не допускат, че една причина може да предизвика редица следствия, а едно и също следствие може да бъде породено от множество различни причини[8].
Главния порок на горната теза е идеята за равноценност на условията и отъждествяването, слагането на знак за равенство между веригата от причини и веригата от условия. Съвкупността, веригата от условия не е и не може да бъде тъждествена, равнозначна на причината или причинната верига, защото това би означавало, че количественото натрупване на условията води до тяхното качествено прерастване в причина. Условията са само средата, в която действува причината (или съвкупността от причините), и като такава те влияят върху нея, съществено облекчавайки или затруднявайки причинните взаимодействия и взаимоотношения, а понякога дори оказват такова силно влияние, че следствието става възможно или невъзможно в зависимост от наличието и характера на условията, но независимо от това условията нито са, нито могат да прераснат в причина.
Приемането на идеята за причинната верига и множествеността на причините, включени в нея, напоследък става очевидно и безспорно във философската литература, но след нейното приемане възниква проблематиката за “дължината” на веригата от причини. В тази връзка се оформиха две основни становища - т. нар. идея за транзитивността на причинните отношения обосновава твърдението, че причинната верига е твърде дълга и че в нея са включени и преминават (транзитират) неимоверно голям брой причини, практически намиращи се твърде далеч от следствието; и идеята за непосредствения характер на причинната връзка, обосноваваща твърдението, че в причинната верига са включени само определен, сравнително малък брой причини, при това само намиращите се в непосредствено съседство със следствието.
Според нас, правилното решаване на проблематиката за дължината на причинната верига трябва да се търси в неабсолютизирането и на двете становища, и винаги върху основата на конкретното анализиране на фактите, при който конкретен анализ трябва да се търси границата на непротиворечивост между двата подходи. Защото, ако разгледаме причинната верига
А ® Б ® В ® Г ® Д ® Е ® Ж ® З = У,
върху основата на абсолютизирането на първия принцип от причинната верига трябва да бъдат изключени причинните звена от Б до З и да се приеме, че причината за резултата У е именно и само причината А, а на основата на абсолютизирането на втория принцип трябва да бъдат изключени от причинната верига причинните звена от А до Ж включително, и да се приеме, че причина за резултата У е само З.
В действителност в зависимост от конкретния случай и съответствуващите му необходими абстрахирания може да се приеме както едното, така и другото, защото, за да разберем отделните явления, трябва да ги извадим от всеобщата връзка, да ги разгледаме изолирано, и тогава сменящите се движения се явяват едното като причина, другото като следствие. Подобно временно и изкуствено изолиране на причините и следствията при различните науки се извършва по начин, специфичен за съдържанието на техния предмет. Например причината за смъртта на едно лице за техническите науки е неизправността на спирачната система на превозното средство, за медицината - разкъсването на кръвоносните съдове, за правото - поведението на шофьора, тръгнал с неизправна техника, представляваща източник на повишена опасност, и т. н. Така за едно и също явление отделните науки сочат различни причини, което е само конкретизация на разбирането за причинността.
При това трябва да бъдат търсени само такива причини, които са разумни. Например, явно неразумно е изграждането на следната причинна верига: “Здравото говеждо месо е основната храна на войниците от флотата, а качеството на говеждото месо зависи от предпазването на добитъка от заболявания; главните преносители на опасни болести за едрия рогат добитък са мишките; котките унищожават мишките и предпазват добитъка; най-много котки се отглеждат от старите моми; следователно могъществото на английския кралски флот зависи от любовта на старите моми към котките”.
В. Една от основните онтологически детерминистични проблематики на прогностиката и теорията на прогнозирането е тази на съотношението във времето между причината и следствието. Всъщност от правилното решаване на тази проблематика зависи и приемането или отхвърлянето на идеята за възможността за прогнозиране, респективно изграждането на теорията за прогнозирането и правото на съществуване на самата прогностика. В метафизическите концепции за причинно-следствените отношения идеята за времевото им разположение не се среща. За тях причинните връзки се проявяват не исторически (т.е. във времето), а чисто механически и логически[9], а доколкото все пак се поставя въпросът за времето, то причините и следствията се разглеждат като тъждествени във времето[10]. Становището за едновременността на причините и следствията всъщност означава отричане на времето, развитието и възможността за прогнозиране, защото там, където всичко става едновременно, понятията “време” и “развитие” губят своя смисъл и се превръщат в субективни илюзии. Такова становище обаче се среща не само в мирогледа на метафизиците от XVII и XVIII век, но и днес се поддържа от редица съвременни автори[11]. Повечето автори обаче го отхвърлят и приемат идеята, че причините предшествуват следствията, като някои дори доуточняват, че това съвсем не изключва тяхната едновременност[12].
Причината винаги предхожда следствието, тя винаги е процес, взаимодействие, и в интервала на продължителността на нейните действия възниква следствието като възможност, без още да е възникнало като реалност. Като реалност следствието възниква и започва да съществува едва в момента, в който завършва действието на причината. Положението, че причината предхожда следствието, намира израз в закона за единството и борбата на противоположностите и в закона за прехода на количествените изменения в качествени. Причината за качествената промяна в явленията е борбата на противоположностите и количествените натрупвания, обаче преходът към новото качество настъпва тогава, когато настъпи моментът за решаване на противоречията.
Г. Един от аспектите на причинността и важна онтологическа проблематика от философския анализ от предмета на прогностиката за движението, развитието и закономерността. Върху познаването на същността на процесите и явленията, които тези категории отразяват, се извършва всяко конкретно научно изследване, и в частност - всички научни предвиждания и прогнози. Без да се спираме на далеч все още неприключилите дискусии за съдържанието и обема на тези категории в понятийния апарат на философията, при което ясно се открояват не само несъвпадащи мнения на различни автори, но и различни мнения на един и същ автор, изказани в различно време, ние приемаме, че понятието “движение” е пределно общото и разкриващото вечното неспокойствие на материята; че понятието “развитие” встъпва като разкриващо един частен вид движение, характеризиращо се с изменения и прогресивна или регресивна насоченост, изключваща възможността за цикличност или относително връщане на изходното положение; а понятието “закономерност” отразява наличието на вътрешни необходими връзки между явленията във вечно движещата се материя, конкретната формулировка на които връзки се дават от отделните установени от науката закони. С оглед на интересуващата ни тема, най-голямо познавателно значение има категорията “закономерност”.
Основа на научното предвиждане и прогнозиране са именно обективно съществуващите закони[13], на които се подчинява развитието и функционирането на обектите от действителността[14], и изходна онтологическа проблематика тук е разкриването на конкретните закони, проявяващи се в конкретните подлежащи на прогностично изучаване обекти[15], но основната проблематика е в разкриването на степента на инертност и повторяемост в развитието на процесите и явленията, което именно представлява ядрото на всяка закономерност.
Повторяемостта е ядрото, най-същественият момент от обективната закономерност на процесите и явленията, основен компонент на закономерните връзки, и намира своето основание във всеобщността, отразена в закона. Защото всеки закон отразява устойчивото, възпроизвеждащото се, оставащото в явленията, т. е. повтарящото се, улавянето на което именно и означава разкриването на закона на функционирането и бъдещото развитие на съответните области. Като форма на всеобщността в действителността законът фиксира дадени необходими отношения между явленията, които непременно се повтарят всеки път, когато са налице необходимите предпоставки и условия, и именно на тази всеобщност на закона, изразяваща повторяемостта на явленията, се гради научното предвиждане и прогнозиране.
Разбира се, към повторяемостта следва да се подхожда като се имат предвид поне няколко неща. Преди всичко трябва да се знае, че абсолютна повторяемост не съществува, че всяка повторяемост е относителна и старите ситуации не се повтарят в своя предишен вид, защото законът обхваща само основните, съществените, най-общите черти (и дори тяхното повторение се извършва на нова, по-високо развита и по-зряла основа), а във всяко явление има редица специфични само за него черти, които не се обхващат от закона и никога не се повтарят. На второ място следва да се има предвид, че върху основата на повторяемостта въобще не е възможно да се направят абсолютно точни прогнози за бъдещето, обхващащи същото в неговия конкретен вид на проявление, а онова, което е възможно, е прогнозиране само на основните и общите черти на бъдещето. Това е така, защото повторяемостта като “общо” е само стъпало към познаването на “конкретното”, което ние никога не ще можем да опознаем напълно, защото е невъзможно да се анализират безкрайните суми от закони. На трето място трябва да се съобрази, че мярата на повторяемостта в различните сфери на действителността е различна - колкото по-прости са изследваните явления, толкова по-ясно изпъква повторяемостта на техните свойства и черти, и колкото по-сложни са явленията, толкова повече повторяемостта се усложнява от многообразни неповторими индивидуални свойства и черти. Последното съвсем не означава, че опознаването и прогнозирането на свръхсложните явления и процеси е невъзможно, а означава само, че то е твърде сложно и затруднено.
Д. Многовековното развитие и изграждане на същността на човечеството върху рационално-ръзсъдъчното отношение към света (в центъра на което стои преди всичко идеята за причинността) несъмнено е дало и продължава да дава всичкото онова, което днес се нарича “уникален цивилизационен прогрес”.
В същото време, обаче, приемането като “основополагаща опора” на цивилизационния процес единствено на рационално-ръзсъдъчното отношение към света е довело и продължава да води към множество практически нерешими проблеми в почти всички области на човешката дейност. А това обстоятелство е наложило и налага необходимостта от търсенето и намирането на една качествено нова научна парадигма, която да излиза в определена степен и форма извън сферите на безапелационно строгата рационалност и разсъдъчност и да приема в една или друга степен и форма в своя “арсенал” от средства за причинно изследване и обяснение на действителността и онези нетрадиционни за официалната наука средства, които досега са били считани за извъннаучни, езотерически, окултни, магически и мистически.
Във вече съществуващите варианти на тази качествено нова парадигма е залегнало схващането за наличието на всеобща и неразривна взаимовръзка, обезпечаваща проявлението на мощен енергоинформационен обмен между всички елементи на Вселената, и преди всичко между живата и неживата природа, между човека и окръжаващата го среда, който именно обмен встъпва в механизма на причинно-следствените връзки и взаимоотношения.
§ 2. Действителнст и недействителност; възможност и невъзможност; необходимост и случайност; вероятност и невероятност
А. Една от съществено важните онтологически проблематики в теорията за прогнозирането и в прогностиката е проблематиката за действителността и недействителността.
По традиция “действителността” и “възможността” се разглеждат като неразривно свързана двойка съотносителни, обективни и полярни противоположности[16], и почти всички автори изглежда смятат, че става въпрос за философска аксиома, защото самият въпрос – “наистина ли действителността и възможността са двойка полярни противоположности?” в техните очи изглежда напълно безпредметен.
Но дали наистина е така? В много публикации действителността се определя като онова, което сега съществува реално, а възможността като онова, което сега не съществува реално, но ще започне да съществува в бъдеще[17]. Тези определения, независимо от начина на изказването, по същество са едни и същи и имат този общ белег, че не разкриват съдържанието нито на едната, нито на другата категория. От гледище на формалната логика това са т. нар. отрицателни и кръгови определения - едното се определя чрез другото, без последното да е определено. Единствената заслуга на тези определения е, че дават в най-абстрактна форма различието между възможност и действителност, т.е. че едното не е другото. Но подобна теза противоречи на фактите, които показват, че възможността не е недействителност, че всяка реална възможност е такава, доколкото тя действително съществува. Тази теза произтича от противопоставянето на действителността и възможността, от тяхното разглеждане като всеобщи полярни противоположности от типа на “случайност и необходимост”, “единично и общо”, и т. н.
Тезата за полярната противоположност на действителността и възможността изисква те да бъдат определени една спрямо друга. В повечето случаи авторите ги разглеждат и определят в тяхната връзка и взаимодействие, от тяхното отношение една спрямо друга. Защото те действително се намират във взаимно отношение и взаимодействие, но това взаимодействие не се характеризира с полярност на различието и те не противостоят едно на друго, не могат да се определят като двойка релационни категории. В случая има не две противоположности, както се мисли от огромното мнозинство философствуващи автори, а две двойки противоположности, които са много тясно свързани помежду си, откъдето идва смесването им. Двете двойки полярни противоположности са възможност-невъзможност, действителност-недействителност.
Действителността[18] е един от моментите в безкрайното “неспокойствие” на материята. Тя е неизмеримо сложна, многостранна и изградена с непрестанни противоречия, с постоянно разгръщане на новото и загиване на старото, с непрекъснат процес на развитие от низшето към висшето. По силата на обективните закони, на историческата необходимост, действителността непрекъснато ражда нова действителност, носеща в себе си в снет вид прогресивното ядро на старата действителност, дълбоката взаимовръзка, “мостът” между двете.
Задачата на научното предвиждане и прогнозиране е да разкрие “неразумността” на съществуващата действителност и да посочи параметрите, в които ще бъде реализирана “разумната” бъдеща действителност. А всяка нова действителност идва в резултат от решаването на противоречията, породени в основата на старата действителност; следователно задачата на прогнозирането е разкриването на тези противоречия и изхода от тяхната борба.
С оглед на горното, в теорията на прогнозирането и прогностиката е необходимо въпросът за възможността да бъде разглеждан във връзка с невъзможността, а не както правят мнозина - с действителността, а въпросът за действителността - във връзка с недействителността.
Б. Проблемите за характера на възможността и невъзможността са сред съществено важните онтологически проблематики на теорията за прогнозирането и прогностиката.
Възможността и невъзможността са две от многостранните характеристики на действителността, необходимо свързани с движението, изменението и развитието. Те са два от аспектите на движението и изменението на действителността, при които възможността е този аспект, който отразява движението, тенденцията на проявлението на действителността към бъдещето, а невъзможността е противоположният аспект, отразяващ стабилитета и устойчивостта между нещата от действителността, при които се изключва възникването или загиването на нещо в бъдещето. Възможността и невъзможността са твърде тясно свързани една с друга, и то така, че опознаването[19] на едната винаги позволява правилно да бъде опозната и другата и да бъдат определени нейните параметри[20].
Възможността е реално съществуващо отношение на нещата във времето между неговите три основни участъци - минало, настояще и бъдеще. Специфичната му особеност е, че е отношение на съществуващите едно след друго неща, при което съществуването на бъдещите и загиването на сегашните неща е предпоставено под формата на реални основания в настоящето. Или с други думи: възможността е връзката между настоящето и бъдещото движение на материята, при което настоящето отстъпва мястото си на бъдещето, превръщайки се самото в история (т. е. преставайки да съществува); тя следователно е динамично генетическо взаимоотношение (взаимодействие) на нещата във времето.
Възможността винаги е многовариантна, или поне алтернативна. Г. В. Ф. Хегел говореше, че “ако нещо е възможно, то възможно ще е и нещо друго” т. е. докато възможното съществува като възможно, то неговото съществуване е наред и заедно с други възможности, или поне с друга възможност. Така възможността става еднозначна едва в последния момент.
Наличието на множество възможности с различна степен на вероятност определя необходимостта от превръщане в действителност само на тази възможност, която има най-висока степен на вероятност. Това е принципът, винаги пробиващ си път в естествените процеси в природата, но не винаги проявяващ се в обществото. Противоречивата същност на социалните отношения понякога води и до утвърждаване в действителност не на “най-необходимата” възможност, на възможността с най-висока степен на вероятност, а на възможност с по-малка степен на вероятност и необходимост. Човешката дейност е съзнателна, но тя не винаги е изцяло необходима и най-рационално обоснована, което в значителна степен определя сложния и противоречив поливариантен характер на общественото развитие, нелинейната последователност в прогресивното развитие на обществото. Задачата на научното прогнозиране е на основата на опознаването на законите на развитието и функционирането на обществото да бъде разкрита най-рационалната възможност, най-необходимият вариант на общественото развитие.
Невъзможността е също реално отношение на нещата, което изключва възникването или загиването на нещо в бъдеще. Тя е липса на основание за стълкновение и за конкретна, определена промяна, и в този смисъл невъзможността е противоположност на възможността. Без тук да обосноваваме теоретическите основания за своя възглед, ние считаме за неприемливо гледището, според което невъзможността е разновидност на възможността – невъзможността присъствува навсякъде, където присъствува възможността, но не като нейна разновидност, а като нейна противоположност. В този смисъл “абсолютната възможност” и “абсолютната невъзможност” са само мъртви хипотетични абстракции, тъй като нито възможността, нито невъзможността могат да бъдат сведени до нула, те винаги са нещо различно от нула. Ние считаме за неприемливо и гледището, според което невъзможността е степен на възможността, която в дадено време е безпочвена, защото няма под себе си необходимите първични и вторични условия. Считаме за неприемливо, също така, и гледището, според което невъзможността е възможност с отрицателен знак. Такова схващане води до извода, че всяка невъзможност е само временна и относителна, а абсолютизирайки това положение, се стига до извода, че всичко в последна сметка е възможно; това, обаче, съвсем не е така, тъй като има и такива “невъзможности”, които никога няма да се превърнат във “възможност”.
Тъй като прогнозата по същество не е нищо друго освен съдържание за възможността или невъзможността за възникване на определено явление в бъдещето, от съществено значение за теорията на прогнозирането е конкретното определяне на вида на възможността за възникване на явлението. А то е свързано с предварителното решаване на онтологическата проблематика за класификацията на възможностите. Във философската литература са известни немалко класификации на възможностите, но с оглед нуждите на теорията на прогнозирането и прогностиката според нас заслужават внимание следните две класификации.
Традиционно върху основата на вероятността за превръщането й в бъдеща действителност възможностите се делят на три вида: абстрактни, формални и реални[21]. Абстрактните възможности отразяват далечните и недостатъчно обосновани перспективи на развитието на бъдещата действителност, онези възможности, за които все още не са разкрити и оформени силите, които ще ги превърнат в действителност (например към сферата на абстрактните възможности се отнасяха преди 50-60 години изказаните мнения за осъществяване в бъдеще на космически полети). Формални са онези възможности, за чието реализиране са налице само едно или няколко, и то несъществени, условия, които по принцип не могат да ги превърнат в действителност. Реални са възможностите, чието реализиране е обосновано чрез конкретното разкриване на обективните сили, които ще превърнат възможността в действителност.
С оглед на друг критерий - ролята на човека при превръщането на възможността в бъдеща действителност - възможностите се делят на още три вида[22]. Първият вид са тези възможности, чиито условия за реализиране в действителност се създават само по естествен път, без каквато и да е намеса от страна на човека. Тези възможности се разглеждат като “независими променливи” и отразяват естественото еволюционно развитие на действителността. Вторият вид са възможностите, в значителна степен свързани с творческата намеса на човека в еволюционното развитие на природната и социалната действителност. Става дума за това, че пробиващите си път за реализиране в действителността еволюционни тенденции на развитие на природните и социалните процеси се реализират с помощта на човека, и то по-бързо, по-сигурно и по-ефективно, отколкото ако бе изчакано тяхното еволюционно осъществяване. Проявлението на този вид възможности е израз на творчески овладените от човека обективни природни и социални закони, и е иманентно свързано с развитието на научното познание. Трети вид възможности са онези, които без намесата на човека никога не се превръщат в действителност. Те се разглеждат като “зависими променливи”, като имащи специфично социален характер поради предопределеността им от практическата дейност на хората, подчинена на преследването на конкретноисторически определени социални цели.
В. Разкриването на необходимостта и случайността също е важна онтологическа проблематика в теорията на прогнозирането и прогностиката. В учебната и научна литература се е утвърдило като традиционно твърдението, че необходимостта има вътрешно основание, произтича от същността на процеса и носи причината в себе си, а случайността няма свое вътрешно основание, не е свързана със същността на процеса, произтича от външни обстоятелства и има своята причина в нещо друго[23].
Дали обаче това действително е така?
Известно е, че в действителността има различни явления, събития и процеси, които, макар и да се отразяват в категорията необходимост, са породени не само от вътрешни, но и от външни причини, както има и редица явления, събития и процеси, които, бидейки отразявани в категорията случайност, са възникнали не само по силата на външни, но и по силата на вътрешни причини и обстоятелства. Необходимостта и случайността са относително противоположни и винаги се намират във взаимозависимост, на която именно те представляват двата полюси; при определени условия тези две категории са тъждествени, т. е. случайното е необходимо, а необходимото е също така случайно; в обективната действителност необходимостта и случайността никога не се срещат в чист вид - навсякъде, където е налице игра на случая, случайността винаги е подчинена на вътрешни, скрити закони. Така, още през 1927 г. М. Смолуховски бе обърнал специално внимание, че източникът на случайностите в дадена крайна система трябва да бъде търсен не извън системата, а вътре в нея, в присъщите й необходимости[24].
Наистина анализът на категориите необходимост и случайност сочи, че когато бъдат разглеждани като определяеми и различаващи се само посредством тяхното вътрешно или външно основание за съществуване, същите по неадекватен начин се откъсват една от друга и тяхното относително различие се възвежда или в абсолютна противоположност, или в абсолютна тъжественост и сводимост на едната към другата[25]. Това обстоятелство, според нас, очевидно налага актуалната потребност от даването на нова синтезирана и дефинитивна интерпретация на категориите необходимост и случайност.
Необходимостта е онтологическа категория, отразяваща обективните връзки между процесите и явленията от действителността, имащи своето основание и причина не винаги, а преимуществено в съществените вътрешни връзки в тези процеси, и закономерно са подготвени от целия предшествуващ ход на тяхното развитие, по силата на който ход необходимостта се характеризира със задължителността на своето осъществяване, а при строго определени условия - и със задължителен порядък и форма на своето осъществяване. Или иначе казано – необходимостта е главният вектор в процеса на развитието, тя е онова, което трябва непременно да стане при наличието на определени условия.
Случайността е онтологическа категория, отразяваща тези процеси от действителността, които не винаги имат своето основание и причина в съществените връзки на дадено явление, и често не са закономерно подготвени от предшествуващото развитие, а преимуществено произтичат от външни, странични и второстепенни за явлението основания и причини, по силата на което случайността се характеризира с неопределеност, с възможност да се осъществи по различен начин и в различна форма. Случайностите по правило възникват от опосредяването на вътрешните връзки на явленията и процесите с различни преходящи, относително самостоятелни външни сили, и в зависимост от доминирането на едните или другите сили случайностите могат да бъдат определени като вътрешни или външни. Или казано с други думи – случайността е онова, което има своите основания за възникване и проявление не в същността на основното (главното) протичащо явление, а във въздействието върху това явление на други (странични за него) явления, т. е. тя е онова, което може да стане (да се прояви), но може и да не стане.
Както всички останали схващания, така и схващането за случайността винаги е следвало доминиращия в дадената епоха начин на разсъждение и система от познавателни научни модели. Така напр. в биологическата наука в продължение на много десетилетия еволюцията е била тълкувана като процес на подбор на случайни наследствени вариации, но какво всъщност означава понятието “случайност” в тази наука въобще не е било прието да бъде обсъждано. Това е било така, просто защото още от древността до наши дни в ментално-психологически план случайността винаги е служела като оправдание на отказа за обсъждане на същността на нещата, на отказа за обсъждане на едни от най-важните закони на природата. Освен това, в случая биологията просто е възпроизвеждала парадигмата на мисленето в самата математика – за природата на случайността не е било прието нито да се мисли, нито да се говори, и вместо за случайността се е говорело (почти без много да се мисли) само за “вероятността”, при което всичките мисловни усилия в това отношение са се свеждали единствено до изчисляването на “вероятността”, без да се търсят нейните общи пресечни точки със случайността.
Един от първите опити за ясно разграничаване на случайността и вероятността датира едва от 60-те години на ХХ век и принадлежи на А. Н. Колмогоров, който прави и опита да изгради и формулира една обща теория за случайността, съществуваща отделно и успоредно с теорията за вероятността[26]. След това В. А. Марков е предложил науката за случайността да бъде наречена “алеаторика”[27], а Ю. В. Чайковски нарича тази наука “алеатика”[28], при което разглежда теорията за вероятността като съставна част на тази нова наука.
Ю. В. Чайковски отбелязва, че случайността е изключително сложна, многопластова и неподдаваща се на еднозначна оценка, поради което преди всичко трябва да се разкрият различните познавателни модели при нейната интерпретация, както и да се извърши класификация на различните видове случайности. Така, при изследването и интерпретирането на случайността той набелязва съществуването най-общо на седем конкретни познавателни модели,[29] а именно:
1) нулев, или донаучен, водещ своето начало още от най-дълбока древност и господствуващ изключително дълго време в историята на човечеството, при който случайността е била разбирана именно и само като съдба. Това, всъщност, е исторически първата и най-радикалната детерминистична интерпретация на случайността, при която в крайна сметка от самата случайност не остава абсолютно нищо. При това отъждествяване съдбата се подлага на изключително строга или в краен случай на леко смекчена детерминистична интерпретация, и в този смисъл случайността почти изцяло се подменя с детерминистичността, с предопределеността;
2) първи, или схоластичен, появил се едва през късното Средновековие като резултат от стремежът към едно по-научно “прочитане” на същността на случайността. От идеологията на този именно стремеж по това време е възникнала теорията за вероятността, истинската същност на която по същество се свежда до отричане на всякаква случайност, което отричане, разбира се, е извършено не директно, а косвено и прикрито, чрез малко по-различен език, и е кодирано в схващането за “редукция на случайното към неслучайното”;
3) втори, или механистичен, появил се в лоното на установения от Новото време като господствуващ механистически познавателен модел на света. При този модел светът се разглежда като един огромен механизъм, в рамките на който интерпретацията на случайността по същество се свежда до нейното разглеждане като “съкратен път на проявление на невидимите закономерности, твърде сложни за отчитане и изчисляване или все още недостъпни за знанието”;
4) трети, или статистически, главната заслуга за появата и утвърждаването на който принадлежи на Джеймс Максуел и Чарлз Дарвин. При този модел светът се интерпретира преди всичко като “балансирана система”;
5) четвърти, или системен модел, слабо познат дори на специалистите и рядко срещащ се в екциклопедиите и справочниците. При този модел е разрушена цялата идеология на средните величини, върху която традиционно преди това е била изграждана представата за случайността. В основата на този модел стои схващането за т. нар. хиперболически разпределения на честотите, при което по-голяма известност и значение имат т. нар. “разпределение на Уилис”, “разпределение на Ципф”, “разпраделение на Парето”, и др. Едно от основните понятия при този модел е понятието “устойчиво разпределение на неустойчиви честоти”;
6) пети, или диатропически модел, изграден върху основата на т. нар. диатропика, схващана като наука за разнообразието и разглеждаща света като неформално подредено разнообразие. В този модел случайностите се разглеждат като изключително разнообразни и понякога трудноуловими, но особено внимание сред тях заслужават случайностите, свързани с т. нар. фрактали (фрактални обекти) и случайностите при т. нар. произволен избор в игрова ситуация (т. е. в ситуациите, разглеждани в рамките на теорията на игрите);
7) шести, или пропенсивен модел, разглеждащ случайността в ситуациите, имащи игрови характер, при които поведението се счита като акт на свободния избор и резултат от проявлението на склонностите и предпочитанията.
Що се отнася до въпроса за класификацията на различните видове случайности и разкриването на техните най-общи характеристични черти, Ю. В. Чайковски определя случайността “като непозната закономерност”, “като неустойчивост на движението”, “като относителност на знанията” (и в частност “като несъответствие на обекта със системата, в рамките на която е разглеждан и изучаван”), “като съкращение на несъгласуваните пътища”, “като проявление на различна степен на безредие”, при което в основата на тази своеобразна класификация като отправна идея стои схващането за детерминацията, за търсенето в случайното на неслучайното, т. е. за разглеждането на случайността като инвариант на неслучйността.
Проблемата “необходимост - случайност и предвиждане” е многостранна и има следните няколко основни аспекти: първият аспект е изискването за неабсолютизиране както на необходимостта, така и на случайността, защото това би довело до идеята за отричане на възможността за предвиждане (поради ненеобходимост или невъзможност). Вторият аспект е изискването за изследване на въздействието на случайностите върху предвиждането[30], при което се има предвид главно обстоятелството, че върху основата на необходимостта се съставят стратегически прогнози за развитието, а върху основата на вплитащите се в хода на развитието случайности се поражда необходимостта от съставяне на тактически прогнози, конкретизиращи или коригиращи стратегическите прогнози. Третият аспект е изискването за изследване на възможността за проявление на случайностите. Става дума не за предвиждане на конкретни случайности и на техните конкретни характеристики, а за набелязване на самата възможност за поява на случайности от определен тип, с оглед предварителното набелязване на мерки, свеждащи до минимум техните отрицателни последици. Четвъртият аспект е изискването при прогнозирането винаги да се има предвид, че не съществуват нито абсолютно необходими, нито абсолютно случайни явления, и че всяко явление в едно и също време, но в различни отношения, е и случайно и необходимо. В частност важна страна на този аспект е изискването да се знае, че случайните явления също като необходимите имат своите причини, също като тях са били длъжни да се появят (да станат), и че напълно погрешна е постановката, че случайността е нещо, което може и да не стане, т. е., че евентуалното отъждествяване на случайността с абстрактната възможност или с вероятността е неоснователно и неправомерно.
Г. Понятията вероятност и невероятност принадлежат към най-важните математически и общонаучни понятия, които по своята широта, общозначимост и методологическа ценност се доближават изключително тясно до и се взаимопреплитат с философските категории, поради което могат да бъдат разглеждани като своеобразна философска субкатегория, отразяваща съществените аспекти на причината и следствието, на възможността и невъзможността, на случайността и необходимостта, на действитгелността и недействителността.
Тези понятия са кристализирали в процеса на смяната на концепцията за класическия (твърдия, лапласовския) детерминизъм с концепцията за многобройността и многообразието на формите на причинността. Така, новата, вероятностната концепция е встъпила в “арсенала” на научното мислене с онзи комплекс от предимства, които са придали на мисленето много по-голяма гъвкавост, емкост и оперативност. Така, в новото, вероятностното научно мислене се е утвърдила представата, че възникването на новите процеси и явления не може да бъде обяснено без разкриването на вътрешно присъщите на обектите възможности и на вероятностите за тяхното реализиране. По този начин в новия тип научно мислене вероятността встъпва като своеобразен “мост”, свързващ последователните състояния на развиващия се обект, но тази връзка е такава, че преходът от едно състояние в друго не се явява еднозначно преобразование, а е многовариантно. Във връзка с това Норберт Винер пише, че именно нетвърдият, немеханистичният, вероятностният характер на връзката между елементите на системите позволява да бъде изяснена тяхната изменчивост, че именно светът на вероятностните отношения е истинският свят на процесите и явленията[31].
Във философията и частните (преди всичко математическите) науки се срещат няколко интерпретации на вероятността, представляващи, впрочем, и обособяване на съответните няколко етапи от развитието на теорията на вероятността. Изходният постулат на класическата концепция за вероятността[32] е принципът на равновъзможността или симетрията, според който всеки процес се разделя на взаимноизключващи се, напълно изчерпващи неговото съдържание т. нар. изходи, на всеки от които се приписва еднаква вероятност 1/n. Различието във вероятността тук се обяснява с това, че една от равновесните възможности е облагоприятствувана от съставното събитие. Така, в класическата концепция се обхващат само случаите на краен брой равновъзможни изходи и вероятността се разглежда като отношение на благоприятните изходи на дадено събитие към общия краен брой на всички възможни изходи на събитието. Напр. при хвърляне на (нормален) зар, имащ 6 възможни позиции, очакването да се случи която и да е от тях е с вероятност равна на 1/6, тъй като нито една от тях няма преимущество над другите[33]. Тази симетричност на изходите при игра с нормален зар винаги се отчита при прогнозиране на изходите и при организацията на игрите, но при изследването и прогнозирането на изходите от събитията в науката и практиката такава симетричност се среща изключително рядко и това прави почти напълно невъзможно извършването на аналогично прогнозиране в тези сфери.
В основата на статистическата концепция за вероятността е залегнало действителното статистическо регистриране и наблюдение на проявлението на честотата на събитията в хода на многократните опити при точно фиксирани условия. Тази концепция се е появила към края на XIX и началото на ХХ век като израз на тенденцията на откъсване от плена на класическата концепция и към по-прецизното осмисляне на теорията за вероятностите. Оформянето на тази концепция се смята за дело на австрийския математик Рихард Едлер Мизес[34] (1833-1958), а основната идея се свежда до това, че реалната, емпирически наблюдаемата честота, дава ключа за определянето на вероятността във всички случаи, включително и в тези, когато тя не може да бъде свързана със симетрията и равновъзможността. Тази концепция е основана върху разкрития от практиката факт, че равновероятността е по-скоро изключение, отколкото правило, че колкото по-често се проявява дадено събитие, толкова по-голяма е степента на обективната възможност за неговото следващо проявление, или иначе казано – толкова по-голяма е вероятността за неговото следващо проявление. Едно от основните понятия в тази концепция е понятието “относителна честота на проявлението”, величината на която се определя по опитен път. Като теоретическо понятие вероятността обикновено не съвпада с емпирически определената честота, обаче в повечето случаи тя практически малко се отличава от практически установената в резултат на продължителни наблюдения относителна честота. Поради това обстоятелство някои статистици разглеждат вероятността като “двойник” на относителната честота.
В диспозиционната (или пропензитивната) концепция за вероятността[35] е залегнало схващането за ролята на т. нар. “пораждащи условия и установки”, т. е. на факторите, които пораждат предразположеност за проявлението на определени тенденции и изходи на събитията.
В персоналистическата концепция за вероятността са залегнали като предпоставки достиженията и изискванията на теорията за игрите и на теорията за вземане на решенията, при което вероятността отразява преди всичко степента на вярата на субекта в проявлението на някакво събитие.
В разработената от Андрей Николаевич Колмогоров (1903- ) т. нар. концепция за теоретико-вероятностната аксиоматика аксиомотическото определение на вероятността съществено се отличава както от класическото, така и от статистическото определение, макар че ги включва в себе си като частни случаи. В тази концепция вероятността се разбира като абстрактна мяра на множествата, построени по определени, ясно формулирани правила върху базата на някакво изходно множество[36].
В разработената от Александър Яковлев Хинчин (1894-1959) т. нар. синтетична концепция за вероятността, вниманието е насочено към изследването на вероятността като обективно-детерминирана и регулируема честота, при което е включено едновременното изследване на причината и следствието, на необходимостта и случайността, на възможността и невъзможността, на действителността и недействителността.
В разработената от руския математик Андрей Андреевич Марков (старши) (1856-1922) т. нар. концепция за “марковските процеси” (наричани, също така и: “марковски вериги”, “процеси без последствия” и “процеси без памет”) се обръща специално внимание на принципа за “отсъствие на последствия” при сменящите се едно след друго състояния, което всъщност означава недопустимост за механическа екстраполация на вероятностите, присъщи на даден етап на процеса, към неговите по-отдалечени минали и бъдещи състояния. Така, съгласно тази концепция, разглеждайки онова минало състояние на даден обект, което е непосредствено предшествуващо настоящето, ние можем точно да определим само или преди всичко вероятното непосредствено следващо бъдещо състояние, но не и по-отдалеченото; също така, по настоящето състояние можем да определим преди всичко онова, което е било или ще бъде в най-непосредственото близко минало или бъдеще, но не и онова, което е било или ще бъде в много по-отдалеченото минало или бъдеще. Този принцип на “отсъствие на последствия” всъщност е основан върху представата за отслабването на връзките между различно разположените във времето отделни последователни състояния. Този принцип на “отсъствие на последствия” по същество не отрича влиянието на исторически дълбокото минало на обекта, а отрича само това, че историята може да бъде самостоятелна мистическа сила, която да преминава в бъдещето без да е преминала през настоящето.
В съвременната научна мисъл и в прогностиката понятията вероятност и невероятност се употребяват в две основни значения - логико-гносеологическо и онтологическо. Първоначално, още от времето на Аристотел[37] до края на Средновековието, понятието вероятност е възникнало и е функционирало в своята класическа версия единствено в логико-гносеологическо значение, и е давало характеристика на съответни моменти от процеса на познанието, на частичната обоснованост и доказаност на някакво знание[38]. Значително по-късно, през XVI-XVIII век, постепенно вече е била наложена необходимостта от преодоляване на класическата теория за вероятността и от проникване на понятието вероятност в същността на материалната действителност, и така това понятие се е оформило не само като гносеологическо, но и като онтологическо понятие, даващо характеристика, също така, и на самото битие на обективния свят[39].
Може определено да се каже, че за оформянето на онтологическото значение на понятието “вероятност” твърде съществена роля са изиграли математиците[40], и изглежда именно поради това обстоятелство понастоящем понятието вероятност е широко разпространено в съвременната научна мисъл, преимуществено в частнонаучен математически смисъл, т. е. като частнонаучно понятие, характерно за математиката като частна наука, и (на основата на засилената математизация[41] на научните знания) като частнонаучно понятие, даващо количествена (макар и не винаги числена) оценка в останалите частни науки.
В онтологията проблемата за вероятността се поставя при анализа на два вида процеси: а) процеси и явления, при които в рамките на една затворена система има относително менящи се състояния на компонентите на системата, на честотите на състоянията (например хвърляне на “ези-тура”, хвърляне на зар, игра на рулетка и др.); и б) процеси и явления, при които в рамките на една отворена система е налице развитие на състоянията на системата в прогресивно и регресивно направление.
Исторически и логически самото съществуване на понятията “вероятност” и “невероятност” е обусловено от необходимостта от анализ на прехода от качествено познание за възможността към познание на количествената страна (характеристика) на възможността, към количествено сравняване на възможностите и намиране на мярата[42] на възможността и възможностите, т. е. понятията “вероятност” и “невероятност” имат предназначението да дават количествена характеристика на възможността и възможностите.
Именно сравняването на величините на всички възможности, присъщи на даден обект, е надеждна основа за оценка коя именно от тях в дадения настоящ или бъдещ момент е най-близка към реализация. Всяка възможност има известно положително основание (знак, различен от минус или нула), и с достигането на максимума на това основание тя се превръща в действителност. Така битието на възможността е затворено в определени количествени граници, извън пределите на които стоят областта на невъзможността (невъзможното) и областта на недействителното; и вероятността и невероятността са възникнали и съществуват, като мяра (степен, равнище) на близост, на определеност или неопределеност, от една страна на възможността, и от друга страна, на невъзможността, не-необходимостта и случайността[43].
За теорията на прогнозирането от съществено значение е обстоятелството, че вероятността и невероятността са строго зависими от определени стандартни условия: всяка промяна на условията променя и величината на вероятността. Ето защо научното прогнозиране е възможно само върху основата на конкретния анализ на конкретните ситуации и динамиката на обектите, чието бъдеще се изследва.
Границите на движението на вероятността са затворени в рамките от 0 до 1. Вероятността не може да бъде по-малка от нула или равна на нула (т. е. отрицателно число), защото това би означавало нейното превръщане в невъзможност. Тя не може да бъде и повече от единица, защото числото на резултатните за нас операции не може да надвишава всички предприети операции. Колкото величината на вероятността е по-близка до единица, толкова по-голяма е точността и надеждността на прогнозата. Когато величината на вероятността е равна на единица, тогава събитието настъпва всякога, или почти всякога, и прогнозата е максимално точна и надеждна. Последното означава, че са налице всички условия за настъпването на явлението, и закономерно то трябва да настъпи.
[1] От гр. on, ontos (“съществуващо”, “битие”) и logos (“учение”) т. е. “учение за битието”. Първоначално, в съответствие с установената още от Аристотел традиция, философското учение за битието е било схващано като еквивалентно на учението за метафизиката, при което понятието “битие” е било схващано като “битие изобщо”, безотносително към неговите частни видове. Все пак, още в древногръцката философия е съществувала тенденцията за обособяване на “основополагащата част на метафизиката” в отделно учение, която тенденция е кристализирала особено релефно едва в теологичната философска система на Средновековието. Така, във философско-теологичната система на Тома Аквински (1225-1274) е налице обособяване на една особена част от метафизиката в отделно учение, в “учение за свръхсетивността”, за “нематериалната структура на всичко съществуващо”.
В издадения през 1613 г. “Философски лексикон” немският философ Р. Хоклениус въвежда за първи път като специално философско понятие термина “онтология”, а през 1656 г. Йохан Клауберг (1622-1665) употребява термина “онтософия”, при което и двата термини са били схващани като еквивалентни на понятието “метафизика”. Идеята на Р. Хоклениус и Й. Клауберг е получила завършен израз и окончателно закрепване във философската система на Християн Волф (1679-1754), при когото семантиката на понятието “онтология” встъпва като експлицитно дистанцирана от семантиката на понятието “матафизика”.
Все пак, независимо от наличието на няколко доста плуралистични еволюционни вектори, в класическата философия понятието “онтология” като правило съвпада в съдържателно отношение с понятието “метафизика”, при което встъпва като един от базовите компоненти на философската система, наред с гносеологията, епистемологията, антропологията, и др..
В съвременната некласическа философия онтологията е учение за битието, имащо нефиксиран философски статус. Така, в т. нар. “принцип на онтологическата относителност” при Уилърд ван Ормън Куайн (1908- ), онтологията е изградена върху базата на принципиалния релативизъм. Във философската система на Мартин Хайдегер (1889-1976) се акцентира върху това, че именно битието центрира съзнанието на индивида, при което битието се конструира като “човешко битие” и се прави принципна разлика между “битие” и “съществуване”, а целта на философията се свежда до намирането на “истината за битието”, която е затворена и живее в езика. Проблемите за битието заемат централно място и във философията на екзистенциализма. Жан-Пол Сартр (1905-1980) изгражда една “нова онтология” - “онтология на съзнанието”, в която отъждествява “нищото” и “свободата” и диференцира битието на “битие в себе си” и “битие за себе си”. В екзистенциалния психоанализ на Лудвиг Бинсвангер (1881-1966) се обосновава статуса на понятието “битие над света”. В херменевтичната трактовка на битието при Ханс-Георг Гадамер (1900- ) се въвежда понятието “отворено за разбиране битие”, при което се обосновава тезата, че това е именно “битието на Аз-а”.
[2] Терминът “детерминизъм” (както, впрочем, и терминът “каузалност”, т. е. “причинност”) е антропоморфен по своя произход, т. е. свързан е с действията на хората.
Етимологически терминът произлиза от лат. предлог de (“от”) плюс съществителното terminus (“граничен камък”, “граничен знак”, “граница”, “предел”, “межда”, “край”), както и от глагола determinare (“отграничавам”, “определям граници”, “отделям”). Етимологията е свързана с почитането на бог Термин, покровителствуващ границите на частните владения и считан за бог на междинните знаци, разделящи земеделските участъци.
В Британската енциклопедия този латински термин е преведен описателно като to prescribe of limits, с което изрично е свързан със значението “предписвам”, “определям”, “ограничавам” (Encyclopedia Britannica, London, 1929, Vol. 7, p. 276).
Във философската литература този термин за първи път е навлязъл в употреба едва в изследванията на Бенедикт Спиноза (1632-1677), именно в неговото значение на “разграничително отрицание”, свързано с обозначаване на логическата операция по определяне на предмета на изследването и на неговите признаци, във връзка с указване на пределите, на границите на нещата, при това не в пространствен, а в качествен смисъл.
Впоследствие с този термин (както и с термина “каузалност”) са били свързани представите за определяемостта на предмета от съвкупността от факторите, благодарение на които предметът е това, което е, с представата за силово въздействие, за пораждане и за начално изходно действие. Конкурираща (контрадикторна или дихотомна) противоположност на понятието “детерминизъм” (и на понятието “каузалност”) е понятието “чудо”, чието теологическо обяснение се свежда до схващането на детерминацията като израз на “божествената воля”, като сила и въздействие, идващи от “друг свят”.
[3] В своето развитие учението за детерминизма е преминало през три етапи: а) пълно господство на представата за твърда детерминация. Тя се е зародила при възникването и установяването на класическото физико-математическо естествознание и в логическо отношение е най-простата представа за детерминизма. Тя се свежда до отричане на каквато и да е автономност в поведението на елементите, участвуващи в състава на дадена система, при което бъдещето се счита за твърдо предопределено от миналото във всичките негови черти, без възможност да се случи каквото и да е ново или различно от предопределеното. б) Възникване и постепенно налагане на представата за вероятност и автономност в поведението на сложните системи. в) Обобщаване на представите за детерминацията и поставянето им в зависимост от нуждите на управлението на поведението на съответните системи.
[4] Въпросът за предопределеността се поставя и решава по различен начин в различните трактовки на детерминистичното учение. Така, в контекста на т. нар. теологически детерминизъм се приема, че в основата на първоначалната и тоталната предопределеност на всички протичащи в света процеси и съществуването на всички явления, стои волята на Бога; в контекста на т. нар. космологически детерминизъм се смята, че пределите на предопределеността са ограничени единствено до явленията в природата; в контекста на т. нар. антропологическо-етически детерминизъм се утвърждава, че предопределеността пронизва специално човешката воля, в сферата на която няма място за свободни действия и респективно на отговорност за извършеното. В съответствие с анализа на процесите в различните системни обекти в литературата се говори още и за т. нар. генетически детерминизъм, кибернетически детерминизъм, и др.
[5] Когато става въпрос за това, във философската литература обикновено се употребява изразът “връзки и отношения” или “отношения и връзки”, при което почти винаги се избягва даването на определения на съдържанието на понятията “връзки” и “отношение”. Все пак, според някои автори връзката е особен вид отношение (Уемов, А. И., Вещи, свойства и отношения, М., 1963; Виноградов, В. Г., Научное предвидение, М., 1973, с. 51).
Според нас, обаче, вярно е обратното – т. е. отношението е особен вид връзка, или с други думи – най-общо и абстрактно – налице са връзки между процесите и явленията, а по-конкретно тези връзки биват: връзки на отношение (т. е. еднопосочни връзки) и връзки на взаимоотношение (т. е. двупосочни връзки). Символично те се обозначават така: А ® Б и А « Б. В този смисъл понятието “отношение” може да се разглежда като равнозначно на понятието “въздействие”, а понятието “взаимоотношение” – като равнозначно на “взаимодействие”. Все пак и между тези двойки понятия има известна разлика: понятията “отношение” и “взаимоотношение” наблягат върху продължителността на процеса на “въздействието” и “взаимодействието”.
[6] Според П. С. Лаплас “ние сме длъжни да разглеждаме сегашното състояние на Вселената като следствие от нейното предишно състояние и като причина за следващото състояние”. При тази представа случайността в обективния свят се изключва напълно и се разглежда само като незнание, като израз на незнанието, на непознаването на нещата и явленията. “Умът, на който са били известни всички сили, действуващи в даден момент и одушевяващи природата, и относителното положение на всички съставни части, ако в допълнение се окаже и достатъчно обширен, за да подчини тези данни на анализ, ще може да включи в една формула всички движения на Вселената - както миналото, така и бъдещето.” (Лаплас, П., Опыт философии теории вероятностей, М., 1908, с. 9).
Заслужава да бъде отбелязано, че още самият П. С. Лаплас си е давал напълно ясната сметка, че в неговата концепция детерминизмът е идеализация, при която даже и в най-простите случаи е невъзможно да бъде проследена точната верига от причините и следствията. И именно поради това той е предлагал да се използува математическият апарат на теорията за вероятностите за оценка и анализ на действието на частичните причини в сложните ситуации. Това, разбира се, показва, че собствената позиция на П. С. Лаплас по въпроса за причинността и детерминизма съвсем не е била така примитивна, както това се поднася често пъти в литературата.
[7] Блюмберг, В. Я., Суслов, И. А., Причина и следствие, сб. Категории материалистической диалектики, М., 1957, с. 93; Руткевич, М. Н., Диалектический материализм, М., 1959, с. 501; Фурман, А. Е., Причина и следствие, сб. Основные категории и законы материалистической диалектики, М., 1962, с. 60. Това определение, обаче, не е общоприето. Според Ив. Марков то представлява скрита тавтология (Марков, Ив., Практиката като определител на понятието, С., 1957, с. 24-26). Б. Мунтян открива в него грубо вътрешно противоречие (Мунтян, Б., Въпросът за причинността и някои проблеми на физиката, Известия на Института по философия, С., 1959, Том 4, с. 8-9), Ст. Попов го вижда като остатък от механистичното схващане за причинността (Попов, Ст., Категорията причинност, сп. Философска мисъл, С., 1958, кн. 4, с. 86; Попов, Ст., За причинността, С., 1960, с. 139), а според Иванка Апостолова това неизбежно води до схващането, че причинната връзка е вън от причината и от следствието, че е нещо трето по отношение на тях (Апостолова, Ив., Развитие на схващанията за причинността, с. 248; Апостолова, Ив., Причина и причинно отношение, сп. Философска мисъл, С., 1962, кн. 4, с. 19).
[8] Така например И. Д. Панцхова пише: “Само цялата съвкупност от необходимите условия, достатъчни за настъпването на явлението или събитието, може да бъде наречено негова причина. Не съществува множество от причини, а съществува само множество от условия, които в своята съвкупност са причина” (Диалектический материализм, М., 1958, с. 255). Тезата за първи път подробно е формулирана от Джон Стюарт Мил, който казва: “Ние нямаме никакво право да наричаме причина само едно от тия условия (от съвкупността, б. м. - Я. Я.), като изключваме другите” (Милль, Дж. С., Система логики, М., 1865, Том 1, с. 380).
[10] Например И. Г. Фихте пише: “Отчасти е невярно, че причината може да се мисли като нещо във времето, предшествуващо следствието. Причината и следствието трябва да се мислят чрез синтетично единство, като едно и също” (Фихте, И. Г., Избранные произведения, М., 1916, Том 1, с. 113).
[11] Бунге, М., Причинность, М., 1961, с. 80-81; Парнюк, М. А., Детерминизм диалектического материализма, Киев, 1967, с. 119-122; Мунтян, Б., Въпросът за причинността и някои проблеми на физиката, сб. Известия на Института на по философия, С., 1959, Том 4, с. 15.
[12] Хегел, Г., Науката логика, С., 1966, т. 740; Рассел, Б., Человеческое познание, М., 1957, с. 491-492; Жаров, А. М., Причинно-следственная связь и время, сб. Ученые записки кафедр общественных наук вузов г. Ленинграда, Серия философия, Л., 1973, Вып. 14, с. 7 и сл.
[13] Във философската система на Древния Изток и Древна Гърция под “закон” се е разбирало обективно съществуващият ред, вътрешно присъщият на света естествен път на проявление, на възникване и съществуване на всички неща. В средновековната европейска философска система господствуващо е било установеното от Тома Аквински теологично схващане, според което главният елемент на понятието “закон” е наличието на “диктат, на предписание, на повелята на божествения разум”. Тази именно теологична трактовка на понятието дълго време е служела като препятствие относно употребата на самия термин, и напр. Леонардо да Вични (1452-1519), Галилео Галилей (1564-1642), Йохан Кеплер (1572-1630) и други видни учени от епохата на Възраждането са предпочитали вместо него да употребяват други термини (като напр. “аксиома”, “правило”, “разумно основание” и пр.).
Все пак именно по време на Възраждането е започнал процесът на “възстановяване на авторитета” на понятието “закон” и първата стъпка в това отношение е направена от Джордано Бруно (1548-1600), при когото понятието “природен закон” е използувано като пантеистически израз на идеята за всеобщата естествена необходимост. С името на Рене Декарт (1596-1650) и философията и науката на Новото време е свързано началото на широката употреба и коренното преосмисляне на понятието “закон”, а с името на Имануел Кант (1724-1804) е свързано окончателно утвърденото схващане за закона на науката като “висша форма на разсъдъчното знание”.
В съвременната наука под понятието “закон” се разбира безспорно установено в системата на науката знание, формулирано чрез определена система от понятия и отразяващо наличието на определена съществена, устойчива и неизменно повтаряща се взаимовръзка между нещата и явленията, наличието на определен техен всеобщ ход, при който изменението на едни процеси и явления неизменно предизвиква определено изменение на други.
По своето значение понятието “закон” е изключително близко и взаимнопреливащо се с понятието “същност”, в което акцентът се поставя преди всичко върху съвкупността от най-дълбоките взаимовръзки между процесите и явленията, определящи проявлението на техните най-важни черти и тенденции. Най-важните черти на закона са необходимост, всеобщност, повторяемост и инвариантност.
[14] Абсолютно необходимо е да се отбележи, че те стават такава основа само тогава, когато и доколкото бъдат опознати.
[15] Защото от законите, които преимуществено се проявяват в обекта на прогнозирането, се предопределя и спецификата на самото прогнозиране. Сама по себе си, обаче, тази проблематика изисква предварително решаване на една друга проблематика (за разграничаването и класифицирането на различните видове закони), която за съжаление все още не е решена задоволително и на която ние тук няма да се спираме. Ще посочим само, че в съществуващата литература са се оформили няколко групи класификации, а сред най-разпространените е делението на законите на динамически и статистически, при което по въпроса за тяхната същност се застъпват различни, понякога твърде противоречиви, становища – че статистически закони въобще не съществуват, а има само динамически закони (А. Айнщайн, Т. Д. Лисенко); че статистически закони съществуват само в природата (М. А. Парнюк), или само в обществото (О. О. Яхот, П. П. Маслов, Ст. Попов); че както в природата, така и в обществото има едновременно и статистически, и динамически закони (Г. Г. Глезерман, Ж. Ошавков), при което обаче има много спорове за същността на тяхната познавателна функция (О. О. Яхот, Г. Я. Мякишев), за техния причинен или непричинен характер (А. Айнщайн, М. Бунге, Р. Мизес, Ст. Амстердамский, М. Планк, М. А. Парнюк, С. Т. Мелюхин, А. С. Монин, Ю. В. Сачков, Р. Рейхенбах и др.), за възможността единият вид да бъде сведен към другия (М. Планк, А. Г. Самойлович, В. В. Граневский, С. В. Вонсавский) и др.
[16] Тази традиция, изглежда, е толкова изключително силна, че непрекъснато се възпроизвежда (почти винаги без да се обосновава и без да се аргументира) и във всички “философски библии” – енциклопедиите по философия. Виж напр.: Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 99-100; Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 94-95; Современная философия. Словарь и хрестоматия, Отв. ред. В. П. Кохановский, Ростов-на-Дону, 1995, с. 17, с. 22; Новейший философский словарь, Главный ред. и сост. А. А. Грицанов, Минск, 1998, с. 125-126.
[17] Морочник, С. Б., Возможность и действительность – категории материалистической диалектики, ж. Вопросы философии, М., 1954, № 4, с. 143-146; Мостапенко, М. В., Что такое возможность и как она перевращается в действительность, М., 1957, с. 5-11; Шептулин, А. П., Система категории диалектики, М., 1967, с. 352; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 99-100, 126.
[18] В древногръцката и латинската култура, и преди всичко във философската и лингвистичната интерпретация, понятието “действителност” (лат. actualitas) е било схващано като идентично на понятието “истинност”; във френскоезичната и англоезичната етимологична и философска интерпретация на понятието (фр. realite, анг. reality) акцентът е върху значението “реалност”; в немскоезичната етимологична и философска интерпретация (нем. Wirklichkeit) акцентът е върху значението “действеност”. Немската интерпретация на понятието “действителност”, схванато като “действеност”, е въведена от Йохан Екхарт (1260-1327) и е свързана със схоластическото схващане за ролята на “действието” в процеса на преобразуване на свръхестественото божествено знание в логическо; т. е. то е свързано със схващането на действителността като акт на творение и като творчески резултат от действеността (действието) на божествената сила. Това схващане на понятието се е наложило и като отличаващо се от “истинността” (която е свързана с очевидността), а също така и от “реалността” (в която се съдържа и възможността).
В неотомизма понятието “действителност” се интерпретира като “акт”, а “възможност” – като “потенция”. Във философската система на Имануел Кант (1724-1804) понятието “действителност” се схваща като “постулат” (лат. postulatum), т. е. като нещо, прието a priori като императив и изходно положение, без да е необходимо за това каквото и да е обяснение или доказателство.
В съвременната психология се приема наличието на два вида действителност - “макрокосмическа” и “микрокосмическа”, при което се приема, че от живите същества и от човека се преживява само “микрокосмическата действителност”, която е равнозначна на “обкръжаващия животното и човека свят”, на света, с който живото същество се “среща” или “сблъсква”. Така, от психологическа гледна точка, “собствено действително” е само “срещащото се”, само “срещаното”, което именно влиза във възприятията и преживяванията.
В съвременната физика се приема, че нейн предмет е “макрокосмическата действителност”, която именно е равнозначна на т. нар. “физическа действителност”, но се уточнява, че физиката всъщност има работа не със самата “макрокосмическа (физическа) действителност”, а само с нейните проявления.
[19] Възможността встъпва, от една страна, като “предстоящо съществуващо” (exsistential), а от друга страна, като “обясняващо”, т. е. като категория. Мисълта за категориалния характер на понятието “възможност” е била изказана за първи път през 1933 г. от Х. Ихгейзер ( - ), след което Арнолд Гелен (1904-1976) и В. Камлах ( - ) вече напълно определено са нарекли понятието “възможност” “категория”. Основите и възможността за едно такова философско тълкуване всъщност са били заложени още от Вилхелм Дилтай (1833-1911), и преди всичко във въведеното от него понятие “противоречие”, разбирано едновременно и като свойство на обекта, и като свойство на субективното преживяване. Така възможността се схваща преди всичко като основаване и позоваване на противоречието. Изучаването на битието се гради преди всичко върху изучаването на възможностите и всяко познание, което не е основано върху познанието на възможностите, е “голо” и “необосновано” познание.
[20] Ние можем да не приемем изцяло категоричното твърдение на Артър Кларк, че “единственият начин да открием границите на възможното е да преминем неговите предели и да навлезем в областта на невъзможното” (Кларк, А., Профили на бъдещето, Превод от английски, С., 1968, с. 31), но ще бъде непростимо да се лишим от този подход за предпазване от безплодни прогностични абсурди.
[23] Виж напр.: Геворкян, Г. А., Вероятное и достоверное знание, Ереван, 1965, с. 18; Основы философских знаний, М., 1968, с. 127; Парнюк, М. А., Принцип детерминизма в системе материалистической диалектики, Киев, 1972, с. 258-259; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 399-400; Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 409-410; Современная философия: Словарь и хрестоматия, Отв. ред. В. П. Кохановский, Ростов-на-Дону, 1995, с. 48, с.71.
Генезисът на това твърдение всъщност може да бъде намерен още в Аристотел и Хегел – виж: Аристотель, Метафизика, М., 1934, с. 83; Аристотель, Физика, М., 1937, с. 39; Гегель, Сочинения, М., 1930, Том 1, с. 243.
[24] Смолуховский, М., О понятии случайности и о произхождении законов вероятностей, сб. Успехи физических наук, М., 1927, Том 7, Вып. 6, с. 335.
[25] Разбира се, традиционно е утвърдено като доминиращо схващането, че необходимостта и случайността са категориално опозиционирана (противопоставена) двойка неразривно свързани понятия. Все пак, обаче, при търсенето на отговора на въпроса за взаимоотношението между тези две понятия във философската литература са изказани и гледища, според които: а) необходимостта е напълно сводима до случайността; и б) случайността е напълно сводима до необходимостта.
[26] Колмогоров, А. Н., Теория вероятностей, сб. Математика, ее методы и значение, М., 1956, Том 2, с. 252-254; с. 271; Колмогоров, А. Н., Алгоритм, информация, сложность, М., 1991, с. 32, с. 42.
[28] Чайковский, Ю. В., О природе случайности. Рождение проблема, сб. Историко-философский ежегодник. 1995, М., 1996; Чайковский, Ю. В., Алеатика, наука о случайности, сб. Математическое описание цензов и закономерности техники, Абакан, 1996; Чайковский, Ю. В., Ступени случайности и эволюция, ж. Вопросы философии, М., 1996, № 9, с. 72.
[29] Чайковский, Ю. В., Ступени случайности и эволюция, ж. Вопросы философии, М., 1996, № 9, с. 74-75.
[30] Да се отрича това въздействие би било отстъпление от научния подход към изучаването на действителността, защото историята би имала твърде мистичен характер, ако случайностите не играеха в нея някаква роля. Научният подход изисква зад масата от случайности да бъдат разкрити вътрешните закони, необходимите връзки и тенденции, пробиващи си път напред.
[32] Тя характеризира първия етап от развитието на теорията за вероятността и е възникнала на базата на математическия анализ на хазартните игри. Най-голям принос за нейното възникване и разработване са дали Блез Паскал (1623-1662), Пиер дьо Ферма (1601-1665), Христиан Хюгейнс (1629-1695), Якоб Бернули (1654-1705) и Пиер Симон Лаплас (1749-1827). За нея виж: Гелерт, В., Кестнер, Х., Нойбер, З., Математически енциклопедичен речник, Превод от немски, С., 1983, с. 60-61.
[33] При игра с фалшив зар, обаче, въпросната равновъзможност и равновероятност вече се нарушава в полза на относително по-високата честота на една от шестте възможни позиции.
[35] Разработена преди всичко от Карл Попър (1902-1994), Марио Бунге ( - ), Я. Хъкинг ( ) и Т. Сетл ( ).
[38] Т. е. понятието “вероятност” е било трактовано като свързано единствено със знанията, с умозаключенията, с производството на информация, на знания за предмета, и по-точко – като свързано с непълното знание. В този контекст в литературата се говори за съществуването на два вида вероятност: а) субективна вероятност, при която вероятността се схваща като субективна мяра на увереността или доверието на субекта, като относителна характеристика, изразяваща връзката между твърдението и някои от сведенията, отнасящи се за предмета, при което тази връзка е била разглеждана като нееднаква за различните субекти и като зависяща от индивидуалните качества на субекта. В този именно контекст вероятността е интерпретирана в изследванията на Емил Борел (1871-1956), Ф. Рамзес ( - ), Л. Севидж ( - ) и др. б) логическа вероятност, при която вероятността се схваща като отразяваща взаимоотношението между изказванията. В този именно контекст тя е интерпретирана в изследванията на Джон Мейнард Кейнс (1883-1946), Рудолф Карнап (1891-1970) и др.
[39] На науката са известни и други подобни случаи. Така например И. Кант и Г. Ф. Хегел са влагали в понятието “противоречие” чисто логико-гносеологически смисъл и са го разглеждали само като даващо характеристика на познанието, а К. Маркс, Ф. Енгелс и В. И. Ленин са го превърнали и в онтологическо понятие.
Все пак, следва да бъде отбелязано, че мнозина автори не приемат основателността на онтологическата интерпретация на понятието вероятност. Така напр. според руския математик Михаил Василевич Остроградски (1801-1862), в природата няма вероятност, всичко, което протича в света е непроменено и непроменимо, вероятността несъмнено е следствие на човешката слабост, и се отнася само и единствено към метода на познанието.
[40] В началния период на този “онтологизиращ” процес е доминирало логико-гносеологическото значение, и на тази инерция са “платили данък” дори основоположниците на математическото учение за вероятността Якоб Бернули (1654-1705) и Пиер Симон Лаплас (1749-1827), които са разглеждали математическата вероятност преди всичко като количествена (обикновено числена) оценка на недостатъчната обоснованост на знанията (Бернули, Я., Ars Conjectandi, СПбг., 1913; Лаплас, П. С., Опыть философии теории вероятностей, М., 1908).
[41] Математиката, несъмнено, отдавна вече не е занимание само за “математическия елит” или “математическата аристокрация”, и освен, че се е превърнала в една от най-разпространените професии в света, тя във все по-нарастващи мащаби участвува в интегративни отношения с другите науки, при което понятията на математиката изпълняват функцията на общонаучни понятия. Възможността за математизация на науките съществува още от момента на възникването на математическото знание, но тя се превръща в реалност едва на един по-късен и достатъчно зрял етап в развитието както на самата математика, така и на отделната, подлежаща на математизация частна наука, а също и на всичките науки взети заедно. Математизацията на дадено частнонаучно знание несъмнено повишава неговия теоретически потенциал и води до обогатяване на понятийния апарат както на отделната частна наука, така и на самата математика. Самата математизация на отделните частни науки, обаче, е изключително сложен процес, основан както върху нарастващото разбиране на преимуществата на математическия език, така и върху запазването на традиционно словесното изразяване на отделните частнонаучни концепции. При това нарастващата експанзия на математиката в отделните частни, и преди всичко, обществени науки, се сблъсква с едно напълно естествено препятствие – с това, че понятийният апарат на повечето обществени науки все още е (и вероятно винаги ще си остане) в изключително висока степен неформализуем, поради което и извършването на самата математатизация при тях е в съответната степен ограничено или дори невъзможно.
[42] Понятието “мяра” тук се употребява във философски смисъл за обозначаване на количествените граници на съществуването на дадено качество.
[43] В литературата, обаче, се среща и друго становище, според което понятията “вероятност” и “невероятност” са възникнали и съществуват като деликатно формулирано оправдание и прикриване на човешкото невежество и незнание (Виж: Гоббс, Т., Избранные сочинения, М.-Л., 1926, с. 91; Лысенко, Т. Д., Агробиология, М., 1952; Эйнщейн, А., Собрание научных трудов, М., 1967, Том 4, с. 56, 76; Борн, М., Физика в жизни моего поколения, М., 1963, с. 175-176).
[С.53-104, Глава втора, §§1 и 2 от книгата на проф. Янко Янков ПРОГНОСТИКА (теоретико-методологически проблеми). - С., Янус, 2005. - 544 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар