Прогностика
(Теоретико-методологически проблеми)
Второ, преработено и допълнено издание
София, 2005 г.
Янко Николов Янков,
Прогностика. (Теоретико-методологически проблеми), Второ, преработено издание, С., издателство “Янус”, 2005, 540 с.
ISBN 954-8550-37-7
Съдържание
Предисловие . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 6
Глава Първа.
Философски проблеми на прогностиката . . . . . . . . 12
I. Генетически проблеми
на прогностиката . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 16
II. Предметологически проблеми
на прогностиката . . . . . . . . .. . . . . . . . . . . .20
III. Системологически проблеми
на прогностиката . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 32
IV. Методологически проблеми
на прогностиката . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 41
Глава Втора.
Философски проблеми в прогностиката . . . . . . . . . . 53
I. Онтологически аспекти . . . . . . . . . . . . . . . . 55
§ 1. Причинността, развитието
и закономерността . . . . . . . . . . . . 61
§ 2. Действителност и недействителност;
възможност и невъзможност;
необходимост и случайност;
вероятност и невероятност . . . . . . 78
§ 3. Синергетизмът . . . . . . . . . . . . . . . . . 106
§ 4. Времето като форма на съществуване
на материята . . . . . . . . . . . . . . . . 147
II. Епистемологически, гносеологически
и логически аспекти . . . . . . . . . . . . . . . 200
§ 1. Прогнозирането като познание . . . . 200
§ 2. Проблемата за истината
в прогностичното познание . . . . 227
IIІ. Понятиен и терминологичен апарат
на прогностиката . . . . . . . . . . . . . . . . . 249
§ 1. Предвиждането . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 255
§ 2. Прогнозирането . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 263
§ 3. Хипотезата . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 267
§ 4. Предположението . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 279
§ 5. Предчувствието (предугаждането) . . . . . . 280
§ 6. Концепцията . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 281
§ 7. Проектирането . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 282
§ 8. Програмирането . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 284
§ 9. Планирането . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 287
§ 10. Конструирането . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 291
Глава Трета.
Научна организация и технология
на прогнозирането . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 296
I. Изграждане на системата
от органи за прогнозиране . . . . . . . . . 297
II. Последователност на прогнозната
дейност (прогнозен цикъл,
цикъл на прогнозирането) . . . . . . . . . . 299
III. Информационни проблеми
на процеса на прогнозирането . . . . . . . 307
IV. Принципи на прогнозирането . . . . . . . . . . 312
V. Методи на прогнозирането . . . . . . . . . . . . . 317
§ 1. Типология на методите
на прогнозирането . . . . . . . . . . . 317
§ 2. Същност на методите
на прогнозирането . . . . . . . . . . . . 323
§ 2.1. Същност на извъннаучните
методи . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 323
§ 2.2. Същност на научните методи . . . . 418
§ 2.2.А. Методи на екстраполирането . . .418
§ 2.2.Б. Методи на експертизата . . . . . . . 471
VI. Типология на прогнозите . . . . . . . . . . . . . . 522
VII. Оценка на надеждността
и точността на прогнозите . . . . . . . . . . 528
Предисловие
“Да управляваш, това значи да прогнозираш”. В този френски афоризъм като че ли най-пълно е изразена изключително важната роля на прогнозите в управлението и ежедневния живот. Прогнозирането е необходим елемент на личната и социалната практика и именно непосредствените, понякога остри практически потребности на днешния ден, са породили и непрекъснато поддържат и засилват интереса към бъдещето.
Доколкото хората сами са творци на собствената си история, те винаги са се стараели да узнаят резултатите от своите настоящи и бъдещи действия, да “приповдигнат тайнствената завеса на бъдещето”. В процеса на развитието на човека и неговото съзнание се е появила и постепенно усъвършенствувала и способността му да познава бъдещите събития и явления. Но “пронизването на времето”, проникването в бъдещето, човекът винаги е осъществявал, като е изхождал от своя конкретен светоглед, с предимствата и недостатъците на степента на усъвършенствуването на неговото съзнание. Формите и методите на проникване в бъдещето винаги са съответствували на формите и методите за опознаване на действителността, характерни за съответния стадий от развитието на обществото.
Представата за бъдещето има своя дълъг и сложен път, своята изпълнена със зигзаги хилядолетна история. Тя е резултат не на просто любопитство, а на насъщна потребност, произтичаща от нуждите на ежедневния живот, от необходимостта за по-трезво осмисляне на настоящето чрез очертаване на контурите на бъдещето. По своята природа ежедневният човешки живот е целенасочена дейност, а поставените от човека цели съдържат в себе си прогнозиране. Така, че без прогнозиране е невъзможен и самият ежедневен човешки живот – пристъпвайки към практическата реализация на каквато и да е от поставените цели, човек мислено гледа напред, и в края се получава резултатът, който още в самото начало е съществувал в представата му.
С развитието и разширяването на сферите и изискванията на човешката дейност се е развивало и усложнявало и самото прогнозиране. Както при решаването на всяка лично и социално значима проблема, така и при изработването на теоретико-методологическите подходи[1] на прогнозирането на бъдещето, исторически винаги са били налице ярки светлини и дълбоки сенки, знания и невежество, преплитане на известното с неизвестното.
Необходимостта от интензивно и строго научно прогнозиране се появява тогава, когато в настоящето възникват противоречията, решаването на които ще доведе до количествено или качествено нов етап в развитието на процесите. Поради това и интересът към бъдещето винаги е бил особено актуален в епохите на ускорен и кризисен ход на социалното развитие. Когато противоречията са по-слаби, и необходимостта от прогнозиране не е особено актуална. От друга страна, обаче, точността на прогнозирането на бъдещото състояние на процесите и явленията зависи от степента на самите противоречия. Когато противоречията са още значително слаби и недостатъчно зрели, тогава и картината на бъдещето е недостатъчно оформена. С други думи – на незрелите условия отговарят незрели теории.
Развитието и функционирането на съвременната социална система се характеризира с небивал досега динамизъм на всички процеси във всички нейни подсистеми и връзките й с околната среда. Управлението на съвременната обществена система и нейните подсистеми се извършва в условията на взаимно преплитане на много фактори, при остър дефицит на време, при безчислено множество възможни варианти за приемане на управленски решения. Този динамизъм настоятелно диктува необходимостта от непрекъснато повишаване на научната обоснованост и надеждност на управленската теория и практика, на необходимостта от прилагането на нови методи и подходи при изработването на стратегическите и тактическите решения за въздействие върху процесите и явленията. Ако при тези ситуации се изхожда само от състоянието на системата в дадения момент и не се вземат под внимание бъдещите условия на нейното развитие и функциониране, то управлението не само ще бъде неоптимално, но и системата може да стане неуправляема. Така че без прогнозиране е немислимо изработването на ефективна стратегия и тактика за управлението на обществената система. Прогнозирането позволява да се определи курса на развитието на обществената система, на нейните компоненти и връзките й с околната среда, и осигурява на субекта на управлението възможност за свободно ориентиране в сложния комплекс от взаимно преплетени фактори, влияещи върху поведението на системата. Изобщо: в съвременното общество социалните процеси могат да се ръководят, управляват и контролират само върху основата на обширни и задълбочени научнообосновани прогнози, и успехът в прогнозирането обрича на тържество или провал провежданата дейност.
Ефективното управление на социалните процеси се състои в дълбоко научнообосновано прогнозиране на общественото развитие и вземането на оптимално отговарящи на това развитие стратегически и тактически управленски решения. Планомерните действия днес се нуждаят от трезво виждане на утрешния ден, което позволява правилно да се използуват огромни средства, труд и време, колосална социална енергия, да се подобри обосноваността и повиши ефективността на вземаните управленски решения. Непрекъснатият процес на прогнозиране на социалните явления и процеси в тяхната динамика дава възможност възникналите днес проблеми успешно да се решават от гледището на бъдещото развитие.
Макар че първите систематично организирани и строго научно осъществени прогнози са се появили едва по време (и по-точно - към края) на Втората световна война, съвременното прогностично движение води своето начало от 50-те и 60-те години на ХХ век[2] и се характеризира преди всичко със значителен растеж на количествените и интензивните параметри – постоянно се увеличава броят на учените и практиците, заети в областта на прогнозирането, рязко се нараства броя на публикациите по тази тема, периодично се провеждат симпозиуми, конференции и съвещания по прогнозирането, и пр.
Обаче, независимо от непрекъснатия растеж на количествените параметри, качествените резултати от “прогностичното движение” са все още твърде скромни. Последното, според нас, се дължи предимно на липсата на непротиворечиви фундаментални прогностични концепции, и в частност на липсата на обобщаващ философски анализ на досегашните постижения. На съвременния етап от развитието на прогностичните изследвания отдавна вече е без съществено значение създаването на някакъв нов метод за частнонаучно прогнозиране, и все по-остра става необходимостта от изграждането на философско-методологическата база на прогностичния подход към действителността. Опит да се даде отговор на тази именно задача е и настоящето изследване.
На този труд авторът гледа не единствено като на свидна рожба на своите интелектуални усилия, а като на труд, отразяващ състоянието, развитието и перспективите на едно формиращо се модерно научно направление, и най-вече като на труд, представляващ изходна предпоставка и програма за по-нататъшни частнонаучни прогностични изследвания. Тук авторът прави опит да обоснове статуса на едно новоформиращо се научно направление, наречено “Прогностика”, чийто проблеми имат решаващо методологическо значение за прогностичните проблеми, възникващи във всички частнонаучни изследвания.
Прочее, изхождайки от предпоставката, че твърде много е писано за прогнозирането като форма на познание на действителността, но почти не се срещат разработки, които цялостно да третират въпросите на прогностиката като наука, авторът смята, че с този си труд се включва във важна и отговорна теоретико-методологическа дискусия, която, макар че трябваше да се състои много отдавна, все още не се е състояла, и безпристрастен съдник на която ще бъде бъдещето. И ако трудът отговори на насъщни познавателни и практически нужди и се посрещне с интерес от читателя, авторът ще бъде удовлетворен.
Глава Първа.
Философско-методологически проблеми
на прогностиката
Като един от видовете познавателна човешка дейност[3] и един от отраслите на човешката култура, науката е специфичен инструментариум за опознаване и преобразуване на света, с какъвто човечеството като цяло не винаги е разполагало, с който не всички народи са разполагали и разполагат, и за занимание с който притежават необходимите качества не повече от няколко процента от хората, населяващи Земята[4]. Науката има вече своята няколко хилядолетна предистория и история, своите несъмнено високи успехи в овладяването на тайните на света, но и своите, макар и сравнително многообразни, все още твърде скромни постижения в сферата на самопознанието, в овладяването на знанията за самата себе си[5].
Всяка наука притежава свое специфично “самосъзнание”, ясно осъзнаване на своите граници, на отношенията си с другите науки, на принципите, които залага в основата на своите построения. Целта на всяка наука е насочена към изработване на обективни, системно организирани и обосновани знания за действителността, към даването на вярна картина за света. Всяка наука[6] възниква, оформя се и се развива с цел да обслужва обществения живот с определени знания за закономерностите, на които се подчинява функционирането и развитието на изследвания от нея предмет. Възникването, обособяването и развитието на съответната наука се подчинява на сложни закономерности, но основни и винаги определящи са потребностите на практическата човешка дейност и кумулативният характер на процеса на познанието. Те именно ограничават произволността в еволюцията на науките, елиминират капризните случайности и обуславят строгия логически път на знанията от простото към сложното.
Когато се създават нови научни дисциплини, неминуемо се поставят на “дневен ред “ преди всичко философските проблеми на науката - за нейния генезис, за нейната предметология, системология и методология - т. е. за процеса на възникването, обособяването и оформянето й. При това нужно е да се прави разграничение между философските проблеми на науката и философските проблеми в науката. Става дума не за коренно разграничаване и противопоставяне между тези проблематики, а за основни насоки на работа във философското обобщаване на частнонаучните данни, при което към първите се отнасят проблемите на процеса на възникването, обособяването и оформянето на науката, а към вторите - проблемите на философската представа за света и теоретико-познавателните проблеми.
I. Генетически проблеми на прогностиката
Всяка нова наука възниква не на празно място, а преди всичко върху основата на т. нар. “актуализиране на миналите знания” във визираното отношение[7], и в този смисъл всяка наука по необходимост представлява неразривно единство на историята и теорията за предмета на нейното изследване. Без историята на предмета няма теория на предмета, а без теорията на предмета няма даже и мисъл за неговата история.
Или с други думи: разработването на теоретическите проблеми на прогностиката е неразривно свързано с разработването и детайлното изясняване на генетическите й проблеми - с разкриването на нейната предистория, история и сегашно състояние. Разкриването на историята и теорията на предмета на прогностиката обаче е задача твърде трудна поради обстоятелството, че предметът на прогностиката от своя страна също така представлява сложно единство на теория и история, защото прогностиката всъщност е метанаука[8], т. е. наука за прогностичните функции на науките, извършващи самото прогнозиране.
Конкретният анализ на прогностичната практика и на нейната теоретико-методологическа основа дава основание да се смята, че прогностиката като наука започва своето формиране, развитие и обособяване върху основата на множество причини и обстоятелства, които могат да бъдат групирани в четири основни историко-генетически причини.
Преди всичко възникването и обособяването на прогностиката като самостоятелна наука със свой предмет и понятиен апарат е процес, неразривно свързан със съвременната тенденция към диференциация и интеграция на науките.
Научният подход при ръководенето и управляването на съвременното общество изисква изучаването и задълбоченото познаване на развитието на всички процеси и явления в природата и обществото. С развитието на обществото разширяващите се потребности на практика пораждат необходимостта от задълбочаване на знанията за изучаваните обекти, предизвикват разширяване на потенциалните възможности на науките. На съвременния етап тази закономерност води не само до уточняване на понятийния апарат на науките, но и до възникването на нови науки.
На второ място възникването, обособяването и оформянето на прогностиката е тясно свързано и е пряко следствие и от друг фактор - смяната на подхода и аргументационния арсенал при осъзнаването и обосноваването на настоящето. В досегашния етап на своето развитие при осъзнаването и обосноваването на настоящето човечеството е извличало аргументи почти изключително от миналото, т. е. то е виждало настоящето си през призмата на миналото. С това се обяснява и досегашният изключително голям и интензивен интерес към историческата наука и историята. Сега обаче то е в процес на подменяне на “историческия подход” към настоящето с друг - т. нар. “прогностичен подход”. Днес и най-вече в бъдещето, за обосноваване на настоящето човечеството все по-интензивно ще черпи своите аргументи не толкова от миналото, колкото от бъдещето.
На трето място възникването, обособяването и оформянето на прогностиката е тясно свързано с прогресивното развитие на отделните науки, изразяващо се преди всичко в подчертаното обособяване на една от основните функции на науките - тяхната прогностична функция. Изобщо: възникването, обособяването и оформянето на прогностиката е тясно свързано с и е пряко следствие от възникването и интензивното разработване на прогнози от отделните науки, от практиката на самото прогнозиране.
И на четвърто (по ред, но не и по важност) място, възникването и оформянето на прогностиката е свързано с преодоляването на редица догматични представи и навици, със значителна преоценка на ценностите, с преодоляване на множество трудности от обективен и субективен характер. В историята на науките са известни редица случаи на съпротива срещу новите идеи. Като примери могат да бъдат посочени първоначалните “унищожителни” критики от страна на марксистите срещу появата и налагането на теорията за системите, кибернетиката, теорията за информацията и др.; също така пренебрежителното отношение на ортодоксалните медици срещу прилагането на методите и резултатите от народната медицина и парамедицината. Напълно закономерна е и съпротивата на привържениците на футурологичната концепция по въпроса за науката, имаща “монополно право” да се занимава с проблемите на прогностичната теория.
II. Предметологически проблеми на прогностиката
Правилното разкриване на предметологията на прогностиката е един от въпросите за правилното обособяване на самата наука като форма на духовно усвояване на действителността. Значението на предметологичната проблематика понастоящем е твърде голямо, най-малкото поради две основни съображения: защото все още се спори за предмета на прогностиката, и защото предметологичните проблеми, макар и изходни за всяка наука, са все още неразработени теоретически в почти всички науки, въпреки че тяхното значение е задоволително осъзнато.
Предметологията на прогностиката е частнонаучно учение за предмета на науката, за законите на неговото функциониране и развитие. Изходна предметологична проблематика за всички съвременни науки е тая за разграничаването на обекта и предмета на тяхното изследване, и частнонаучната предметология на прогностиката естествено трябва да тръгне оттук. Най-вече и предвид обстоятелството, че споровете за предмета на прогностиката като наука в много отношения са обусловени именно от отъждествяването (или поне от недостатъчно ясното разграничаване) на обекта и предмета на изследването.
Проблемата за разграничаването и разкриването на съотношението между обекта и предмета на изследването е сред основните философски проблеми на всяко частнонаучно познание, и е изходен момент и част от проблемите на теорията (учението) на познанието. От правилното решаване на тази проблема зависи твърде много параметризацията на частнонаучната проблематика, отграничаването на науката от останалите науки, с които тя е в тесни връзки и взаимоотношения, очертаването на най-важните проблеми на науката и насочването на изследванията именно към тях, разкриването на основните системно-структурни компоненти на науката и тяхното по-нататъшно деструктуриране и рубрикиране, изборът на съответствуващи на предмета методи на изследванията, и редица други. Значението на проблемата за правилното определяне на обекта и предмета на всяко частнонаучно изследване има важно изходно значение и предвид на това, че все още не е налице задоволителна класификация на науките, която, разбира се, следва да се изгради преди всичко върху основата на предмета на тези науки.
Състоянието на частнонаучните философски проблеми винаги е обуславяно от принципното общофилософско решаване на същите тези проблеми. Поради това предимствата или недостатъците при решаването на първата проблематика винаги рефлектират осезателно върху решаването на другата. За съжаление в общофилософското решаване на предметологичната проблематика се срещат твърде много недостатъци, и тяхното влияние върху частнонаучната предметологична проблематика на прогностиката не е могло да бъде избегнато.
Мнозина автори отъждествяват (или недостатъчно ясно разграничават) понятията “предмет” и “обект” на изследване от науките, и обикновено едно и също явление в едни случаи се нарича обект, а в други - предмет на изследването. Дори и авторите, правещи разграничение между тези понятия, трактуват тяхното значение в различни аспекти[9]. Анализът на общофилософското решаване на предметологичната проблематика за разграничаването на обекта и предмета на изследването сочи, че са налице три групи становища: според едното понятията обект и предмет на изследването са еднозначни; според другото становище те са еднозначни само на емпиричното равнище на познанието, а необходимостта от тяхното разграничаване възниква на теоретическото равнище; и според третото становище, което намираме за най-приемливо - тези понятия са различни както на емпирическо, така и на теоретическото равнище на познанието.
Понятията “обект на изследването” и “предмет на изследването” изпълняват различни функции в процеса на човешкото познание. Понятието “обект на изследването” изразява, фиксира обективното съществуване на изучаемите явления, свойства, връзки и закони на развитието, и ориентира изследователя към най-пълно и всестранно отразяване на съществените страни на действителността. То е изходно понятие в интерпретацията на съдържанието на човешкото знание за действителността. Понятието “предмет на изследването” определя границите, в пределите на които се извършва конкретно изследване на обекта на изследването, и в концентриран вид посочва познавателните задачи на дадената конкретна наука, главното направление на научното търсене.
Т. нар. “метафизическа гносеология и епистемология” разглежда обекта на изследването твърде разширително, като по същество го отъждествява с цялата обективна реалност. Основателно ли е обаче такова отъждествяване? Колкото и парадоксално да изглежда, отъждествяването между обекта на изследването и обективната реалност е едновременно и основателно, и неоснователно.
Подобно отъждествяване е неоснователно защото и доколкото премахва разликата между обективната реалност и обекта на изследването, и води до отъждествяването на тези по същество различни понятия. Понятието “обективна реалност” обхваща всичко извън субекта на познанието. В рамките на епистемологията то обикновено се противопоставя на понятието “съзнание”, но такова противопоставяне има смисъл само при отговора на основния философски въпрос, извън което то губи смисъл, тъй като самото съзнание също е реалност, макар и т. нар. “идеална реалност”. Ако се приеме,че обектът на изследването е абсолютно тъждествен с обективната реалност, това би довело до извода, че обективната реалност е била подложена на изследване и опознаване още преди възникването на човешкото съзнание като иманентен атрибут на субекта на познанието, и че ще бъде подложена на такова изследване и след евентуалното изчезване на човешкото съзнание.
Т. нар. “материалистическа гносеология и епистемология” (която, впрочем, предпочита да нарича себе си “гносеология”), обаче, все пак приема идеята за отъждествяването на обективната реалност и обекта на изследването, но в определени граници, разглежда в качеството на обект на познанието само онези обективни свойства, връзки и отношения на обективната реалност, които са включени, и едва след като са включени, в процес на познанието, т. е. само опосредената чрез съзнанието обективна реалност, заобикаляща субекта на познанието. Така определено, понятието “обект на познанието” не е застинало и неподвижно, а динамично, постоянно обогатяващо се в процеса на развитието на научното познание и практическата дейност. В този смисъл обективната реалност съществува вън и независимо от субекта на изследването и познанието, но обектът на изследването е невъзможен без познаващия го субект. Освен това понятието “обект на познанието” е чисто общо епистемологично понятие, имащо смисъл единствено в рамките на целия познавателен процес, осъществяван от човека и човечеството, а що се отнася до познанието, осъществявано върху определени конкретни страни или аспекти на обекта, то тук вече става дума за предмет на познанието.[10]
Съдържанието на обекта на изследването съществува и не зависи от субекта на изследването. Напротив, съдържанието на предмета на изследването, макар и детерминирано от обекта, зависи и се формира от субекта на изследването, разбира се, съвсем не произволно, а в зависимост от обема и характера на знанията за предмета, т. е. върху основата на философската теория за познанието и частнонаучната предметология.
Тук твърде важно значение за прогностиката имат следните гносеологични, епистемологични и предметологични принципи: а) принципът на обективността изисква в процеса на формирането на предмета на прогностиката субектът на познанието непременно да отчита обективния характер на тези свойства, връзки и отношения, които се включват в предмета, и които в крайна сметка определят обективния характер на съдържанието на предмета на всяка частна наука, независимо от твърде активното участие на познаващия субект при формирането на това съдържание; б) принципът на детерминизма предполага разглеждането на предмета на прогностиката в зависимост от обекта на изследването; в) принципът на развитието налага разглеждането на обекта и предмета не като застинали и неизменни, а в тяхната динамика, от гледна точка на относителната им самостоятелност един от друг, на противоречието и взаимопрехода между тях; г) принципът на историзма държи на отчитането на конкретноисторическите условия, в които протича формирането на предмета на прогностиката и развитието на обекта на изследването, разкриването на генезиса на предмета, а следователно и на науката.
След принципното решаване на изходната предметологическа проблематика (т. е. на проблематиката за разграничаването между обекта и предмета на изследването) за прогностиката възниква нова, не по-малко сложна и трудна за решаване на настоящия етап проблематика, а именно проблематиката за конкретното очертаване на параметрите на предмета на прогностиката като наука. В съвременната прогностична литература този въпрос все още не е решен и е част от значително по-общ въпрос, а именно: “Каква наука, занимаваща се с проблемите на бъдещето, е възможна?”. В съществуващата по този въпрос литература са се оформили три становища.
Първото становище (което сега може да се смята за напълно преодоляно) се характеризира с отричане правото на съществуване на каквато и да е наука, изследваща проблемите на бъдещето. Това становище, макар и очевидно неубедително и недоказано, се приемаше като аксиома от марксистите и бе доминиращо до началото на 60-те години, докато се е смятало, че прогнозирането като проблематика и прогностиката като наука са характерни за капиталистическото стопанство, а в условията на директивното планиране при социализма те са нереални и нецелесъобразни. (Малко по-късно обаче сред марксистите стана доминираща точно обратната теза, а именно, че проблематиката на прогнозирането е специфична само за социалистическото общество, но не и за буржоазното). Може определено да се каже, че понастоящем това становище се среща твърде рядко и с редица резерви. Сред “последните мохикани” на тази тема е може би А. Д. Урсул[11].
Второто становище се характеризира с опитите за обосноваване на универсалната наука, изследваща проблемите на бъдещето в теоретико-съдържателен и едновременно в методологически план. Всъщност това е футурологична концепция. Независимо от наличието на известни нюанси в мненията на различни автори, всички те постулират, че възникващата наука е наука, разработваща конкретните прогнози за дадени обекти от действителността, и едновременно е наука, изучаваща методологията на самото прогнозиране.
Началото на подобно становище може да бъде намерено още в дълбока древност (например древногръцкият лекар Хипократ е написал специален труд, озаглавен “Прогностика”, в който прогностиката се разглежда като наука за диагностициране и разкриване тенденциите на бъдещото развитие на болестите), но неговото съвременно трактуване е спечелило значителен брой поддръжници. Същевременно по-голямата част от авторите, причислявани към това становище, не само че обикновено не анализират другите становища, но и поддържаното от тях изказват неясно и неаргументирано.
Освен това, сред неговите привърженици няма единство на възгледите по въпроса за наименованието на самата наука – едни автори я наричат философия на бъдещето[12], други автори я наричат футурология[13] или дори критическа футурология; трети – футуристика; четвърти – футокреация; пети – фустори; шести – футурибл; седми – делфология; осми – меллонтология[14]; девети – методология (тъй като тя е методология на всички останали науки по въпросите на прогнозирането); десети – проспектив[15]; единадесети – конжектюр[16]; дванадесети – прогностика[17] (при което говорят за обща и специална прогностика, и в частност за социална прогностика[18]); тринадесети употребяват и двата термини като абсолютно тъждествени, или в краен случай като леко нюансирани; четиринадесета група автори, избягвайки да се ангажират с горните наименования, просто предпочитат описателното наименование “наука за прогнозирането “ или “наука за предвиждането”.
Третото становище разглежда прогностиката като обща теория и методология на прогнозирането, като наука за анализ на обективната основа на прогнозирането, т. е. като самостоятелна наука за теоретико-методологическите проблеми на прогнозирането, извършвано от специалните науки и от философията. Според него специфичните съдържателни прогностични разработки са задача на отделната специална наука и от философията в съответствие с техния предмет на изследване, а прогностиката като самостоятелна наука има за свой предмет на изследване само теоретико-методологическите проблеми на прогнозирането. Този, според нас, е най-предпочитаният подход.
Прогностиката като наука е теоретическа основа за разработването на прогнози и има за предмет на изучаване технологията и организацията на научното прогнозиране, а самата тя не разработва прогнози и е наука за бъдещето само в смисъл, че изследва прогностичния процес, осъществяван в рамките на частните науки и философията. Изработването на прогнозите, самото прогнозиране като социално значима дейност не е и не може да бъде обособено в отделна наука, а е иманентна функция на всяка наука, и следователно не е възможно нито изграждането на обща наука за бъдещето на цялата действителност (т. нар. футурология), нито на по-малко общи науки за материалната и за социалната действителност (т. нар. естествена или социална прогностика), нито на конкретна наука за отделните сфери на действителността (например икономическа прогностика, политическа прогностика, правна прогностика и пр.). Прогнозирането е иманентна функция на всяка наука, но прогностичните функции на отделните науки се проявяват специфично - в математиката не така, както във физиката, химията или биологията; в астрономията не така, както в медицината и техниката; в правото не така, както в географията, икономиката и т. н.; но тя винаги и неизменно се проявява, защото без нея (както и без другите иманентни функции) науката просто губи смисъла на своето съществуване. Предмет на изучаване от прогностиката е “самото предвиждане”, структурата, вътрешната логика, технологията и научната организация на самия процес на разработване на прогнозите, независимо от спецификата на предметите на различните науки и сфери на дейност на човека.
Бидейки формулиран по този начин, предметът на прогностиката явно съществено се различава от традиционното схващане за предмет на дадена наука - той не е специфичен аспект от обект от материалната реалност, а е специфичен аспект от обект на идеалната реалност, представляваща отражение на материалната реалност. Или с други думи: тъй като самият предмет на изследване от прогностиката всъщност не е нищо друго освен съвкупност от теоретични знания и положения, формулирани от отделните науки, то и науката, изследваща тези знания, е по същество метанаука.
Като метанаука прогностиката има за предмет на изследване системата от теоретични знания за предмета на отделните науки, но не цялата система от знания за тези предмети интересува прогностиката, а само онази част, която описва бъдещото състояние на предметите на частните науки и философията. При това нужно е да се подчертае, че съдържанието на знанията за бъдещите характеристики на предметите има смисъл за прогностиката само във връзка с разкриване взаимоотношенията между природата на предмета и методите за неговото прогнозиране. Във всички други отношения (ценност, полезност, цел и др.) съдържанието на знанието за бъдещото състояние на предмета излиза извън рамките на предмета на прогностиката.
III. Системологически проблеми на прогностиката
Предметът на всяка наука представлява единство на богато многообразие, т. е. цялост от множество свойства и определения, носещи в себе си “естеството на природното цяло”. Това обстоятелство обуславя и наличието на специфична проблематика за деструктурирането на този предмет - системологията като учение за системноструктурния характер на обекта и предмета на изследването.
В историята на науките са известни много опити за създаване на теории за системите, но колкото и да е странно, в съвременната наука почти не се срещат задълбочени специални изследвания, посветени на проблематиката на теорията за изграждането на системите на отделните науки, т. е. на т. нар. системология.
Има два вида системологии - системология за обекта и системология за предмета на изследването. Обектната системология е учение за деструктурирането на познанието въобще на отделни частни науки (и класифицирането на тези науки) в рамките на философската теория на познанието (епистемологията). Предметната системология е учение за деструктурирането на отделните частни науки: тя е онази част от науките, която разкрива архитектурата и закономерностите на изграждането на самите частни науки върху основата на деструктурирането на техния предмет и субординирането и координирането на знанията за тези компоненти в стройна логическа система.
Изходни за всяка системология за обекта и за предмета на изследването са понятията “система на науката”, “структура на науката” и “организация на науката”. Тъй като обаче понастоящем общата теория за системите е почти все още на своя емпиричен стадий и не е изработила непротиворечиви определения на самите понятия “система”, “структура” и “организация”, то и определенията на горните понятия по необходимост носят печата на неокончателност.
Ние приемаме, че под понятието “система на науката” трябва да се разбира множество от теоретически знания за обекта и предмета на науката, които знания представляват компоненти, намиращи се помежду си в сложни връзки и взаимоотношения, и то така, че образуват едно цялостно образувание, наречено наука; под понятието “структура на науката” трябва да се разбира, че става въпрос за разглеждането на само една определена страна от системата на същата - начинът на връзката и взаимоотношението между йерархично построените основни компоненти на науката, при което се дава характеристика на нейната система откъм форма и се обхваща само ядрото на системата; под понятието “организация на науката” трябва да се разбира разглеждането на абсолютно всички връзки и взаимоотношения между компонентите и цялостното функциониране на системата на науката.
Системологията на прогностиката е едно от нейните най-неразработени звена, което съвсем не означава, че тя трябва тепърва да се създава. Тя съществува още с възникването и оформянето на прогностиката като самостоятелно научно направление, но принципите на нейното изграждане все още не са теоретически непротиворечиво формулирани, поради което и тя все още не е получила цялостен и адекватен на системата на науката теоретически израз. Освен това върху състоянието на системологията оказва твърде съществено влияние и обстоятелството, че самата система на науката засега е твърде аморфна и подлежи на по-нататъшно развитие и усъвършенстване, тъй като в нея все още не са обособени всички структурни единици, а и наличните такива подлежат на по-нататъшно развитие и обогатяване. Следователно, става въпрос не за предстоящо изграждане на системологията на прогностиката, а за нейното теоретическо осъзнаване и по-нататъшно усъвършенствуване и развитие.
Системата на прогностиката има сложна архитектоника - тя се състои от редица подсистеми, имащи не по малко сложен строеж. Системата на прогностиката е развиваща се система, което означава най-малко две ситуации: първо, тя все още не е окончателно и непротиворечиво изградена досежно нейните основни структурни компоненти и подлежи на по-нататъшно уточняване; второ, след уточняването на структурните компоненти на системата на прогностиката нейното по-нататъшно развитие ще се изразява вече не толкова в обособяване на нови структурни компоненти, колкото в усъвършенствуване и обогатяване на съществуващите такива.
Както всяка наука, така и прогностиката има своя собствена логика на изследване, която се определя от обективната логика на развитието и функционирането на предмета на изследването, и намира израз в последователността на разглеждането на изучаваните явления и процеси, както и в обединяването на получените знания в стройна логическа система. Въпросът за системата на науката прогностика засега не е бил предмет на специално разглеждане в научната литература. На този въпрос са се спирали само няколко автори, при което са го поставяли и решавали контекстно и мимоходом.
Системата на прогностиката се изгражда съобразно строежа на нейния предмет, и в този смисъл с определянето на системата се решават редица кардинални проблеми на науката. Разбира се, системата на прогностиката трябва да се отграничава и отличава от способите за нейното изложение, научно преподаване и пропагандиране. Начинът на излагане на предмета е обусловен от характера на самия предмет, но той зависи не само от предмета, но и от редица други причини, и преди всичко от характера на аудиторията. От друга страна обаче това различие не бива да се преувеличава. Системата на прогностиката не съществува обособено от способите за нейното изложение, и способите за изложението винаги се съобразяват със системата на науката в зависимост от решаването на определени задачи.
Системата на прогностиката се развива и обогатява заедно с развитието на предмета на изследването и на самата наука. И това е напълно закономерно - науката трябва да отразява всички изменения, настъпващи в предмета на изследването, а зрелостта на самата наука не може да предшествува изследването и винаги е резултат на изследването. По необходимост системата на всички формиращи се науки е много по-аморфна от системата на вече утвърдените науки, което намира израз в обстоятелството, че в процеса на изследването при формиращите се науки се появяват нови компоненти, изменя се структурата и линиите на вътрешните и външните връзки между компонентите на системата. Ето защо задачата на систематиката на прогностиката като формираща се наука е преди всичко да бъдат набелязани основните и възловите проблеми в тяхната последователност. Освен това трябва да се има предвид, че компонентите на всяка наука функционират в системата на същата не хаотично, а във вид на определена логическа субординация и координация, отразяваща обективните взаимовръзки между компонентите на предмета на изследването, и че едно от основните изисквания към всяка система, включително и към системата на прогностиката, е тя да бъде кохерентна, т. е. вътрешно съгласувана, с непротиворечиво (става въпрос да няма основни противоречия) свързани компоненти.
В литературата проблемата за конкретното обособяване на структурноопределящите компоненти на системата на прогностиката е била обект на вниманието почти само на И. В. Бестужев-Лада, В. А. Лисичкин и П. Ганчев. И. В. Бестужев-Лада в съответствие със своето становище за обща и специална прогностика, представляваща наука, разработваща конкретни прогнози, е дал твърде разгърната структура на системата на науката така, както той я вижда[19], при което по същество не прави разграничение между структурата на системата на обекта на прогнозирането и структурата на системата на науката прогностика, изследваща процеса на прогнозирането. Във връзка с нашето виждане за същността на предмета на прогностиката като наука съществено внимание заслужават становищата на В. А. Лисичкин и П. Ганчев за структурата на системата на този предмет и науката за него.
Според В. А. Лисичкин прогностиката разглежда три основни проблеми: проблемата за анализа и синтеза на обекта на прогнозата; проблемата за адаптацията на методите на прогнозирането към обекта; и проблемата за алгоритмизацията на процеса на производството на прогнозата. Всъщност според него това е най-общата структура на прогностиката. Конкретната структура на прогностиката той си представя така[20].
Глава I. Анализ и синтез на обекта на прогнозата: § 1. Морфология и аксиология на обекта; § 2. Пространство на състоянието на обекта на прогнозирането и структуризация на това пространство; § 3. Основни и второстепенни признаци и тяхната идентификация; § 4. Взаимовлияния на признаците; § 5. Гранични състояния на признаците и способи за тяхната идентификация.
Глава II. Адаптация на методите на прогнозирането към обекта: § 1. Избор на методи на прогнозирането, адекватни на спецификата на обекта; § 2. Оценка на състоянието на метода на обекта на прогнозирането, оценка по точност, по време на изпреварване и по способ на верификация; § 3. Модификация на старите или създаване на нови методи за прогнозиране, адекватни на специфичните признаци на обекта; § 4. Съединяване на методите на прогнозирането.
Глава III. Алгоритмизация на процеса на производството на прогнози върху основата на делението на този процес на следните етапи: § 1. Постановка на задачите; § 2. Разкриване на структурата на обекта; § 3. Сбор на ретроспективната и текуща информация за обекта; § 4. Формализация на задачите; § 5. Избор на метода и разработване на главния алгоритъм; § 6. Разработка на работните алгоритми; § 7. Пробно моделиране; § 8. Производство на прогнозата; § 9. Използуване резултатите на прогнозата.
За разлика от В. А. Лисичкин, П. Ганчев е значително по-пестелив в описанията на структурата на системата на прогностиката като наука, но в същото време предложената от него структура е много по-приемлива от тази на В. А. Лисичкин. Според П. Ганчев[21] структурата на системата на прогностиката е следната: 1. Обективна основа на прогнозирането; 2. Система на понятията; 3. Информационно-логическа структура и осигуреност на процеса на прогнозирането. Типология на прогнозите; 4. Методи на прогнозирането.
По наше мнение в системата на науката трябва да намерят своето място и проблемите на процеса на възникването и оформянето на прогностиката, при което същата бъде разглеждана като логическо следствие и връхна точка на хилядолетния интерес на хората към проблемите на бъдещето. Освен това въпросите за информационнологическата структура на прогнозирането, за принципите и методите на прогнозирането и за типологията на прогнозите са част от по-общия въпрос за научната организация и технология на прогнозирането, в системата на който и именно трябва да се включат. Както при всяка наука, така и при прогностиката съществуват философски проблеми в науката, които трябва да бъдат ясно обособени и разграничени.
В съответствие с това ние предлагаме следната структура на системата на прогностиката като научна дисциплина:
Предисловие.
Глава Първа. Философско-методологически проблеми на прогностиката: I. Генетически проблеми на прогностиката; II. Предметологически проблеми на прогностиката; III. Системологически проблеми на прогностиката; IV. Методологически проблеми на прогностиката.
Глава Втора. Философско-методологически проблеми в прогностиката:
I. Онтологически аспекти; § 1. Причинността, развитието и закономерността; § 2. Действителност и недействителност; възможност и невъзможност; необходимост и случайност; вероятност и невероятност; § 3. Синергетизмът; § 4. Времето като форма на съществуване на материята.
II. Епистемологически, гносеологически и логически аспекти. § 1. Прогнозирането като познание; § 2. Проблемата за истината в прогностичното познание.
ІІІ. Понятиен и терминологичен апарат на прогностиката. § 1. Предвиждането; § 2. Прогнозирането; § 3. Хипотезата; § 4. Предположението; § 5. Предчувствието (предугаждането); § 6. Концепцията; § 7. Проектирането; § 8. Програмирането; § 9. Планирането; § 10. Конструирането.
Глава Трета. Научна организация и технология на прогнозирането.
I. Изграждане на системата от органи за прогнозиране.
II. Последователност на прогнозната дейност (прогнозен цикъл, цикъл на прогнозирането).
III. Информационни проблеми на процеса на прогнозирането.
IV. Принципи на прогнозирането.
V. Методи на прогнозирането. §1. Типология на методите на прогнозирането; §2. Същност на методите на прогнозирането; §2.1. Същност на извъннаучните методи; §2.1.А. Същност на емпиричните методи; §2.1.Б. Същност на паранаучните (метанаучните) методи; §2.2. Същност на научните методи; §2.2.А. Същност на методите на екстраполирането; §2.2.Б. Същност на методите на експертизата.
VI. Класификация на прогнозите.
VII. Оценка на надеждността и точността на прогнозите.
Освен проблемата на деструктурирането на предмета на изследването и непротиворечивото изграждане на системата на науката, важна системологическа проблематика на прогностиката е тази за разкриването на сложните взаимовръзки и взаимовлияния между прогностиката и останалите науки.
IV. Методологически проблеми на прогностиката
Проблематиката за методологията на науката прогностика понастоящем е почти неразработена и може би трябва да си припомним и възприемем не с ирония, а напълно сериозно саркастичното предупреждение на Джон Бернал, че “изучаването на научния метод върви много по-бавно, отколкото развитието на самата наука”, защото обикновено учените са склонни да размишляват за методите, с помощта на които се правят открития, едва след самите открития.[22]
Всяка област на научната дейност има специфични конкретни методи[23] и специфична частнонаучна методология като учение за методите, приложими в изследванията в тази частнонаучна област, с помощта на които се разширява наличното знание и се добива ново знание. Или методологията изследва ролята и възможностите на методите в познавателния процес в дадената научна област. Всяка наука има собствена частнонаучна методология като учение за методите на познанието в специфичната за тази наука област, а всички частнонаучни методологии са части, компоненти в рамките на всеобщата методология като методология на философията. Всеобщата методология е философско учение за методите на познанието, синтезиращо частнонаучните методологии, онтологическите и гносеологическите принципи, законите и категориите, отразяващи всеобщите връзки и свойства на природата, обществото и мисленето, т. е. на битието и познанието.
При разглеждане проблематиката на методологията на прогностиката възниква необходимостта от разкриване на съдържанието и съотношението между двете важни, взаимосвързани понятия - понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката”. Решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика е свързано с решаването на аналогичната всеобща (философска) методологическа проблематика. Или с други думи: при решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика трябва да бъдат взети като изходни всеобщо-методологическите решения на проблематиката за разграничението между понятията “методология на науките” и “методи на науките”.
Решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика обаче е неизбежно свързано с решаването на аналогичната всеобща (философска) методологическа проблематика. Или с други думи: при решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика трябва да бъдат взети като изходни всеобщо-методологическите решения на проблематиката за разграничаването между понятията “методология” (“методология на науката”) и “метод” (“методи на науката”).
Във философската и енциклопедично-справочната литература понятието “методология” (“методология на науката”) функционира в научен оборот като сравнително нееднозначно и се употребява обикновено в две основни значения. От една страна, под “методология” (methodology) се разбира: Þтеория, учение или наука за методите и способите на научното изследване (на науката); Þсистема от теории, които се използуват като насочващи принципи и правила при извършването на анализи и обобщения; Þфилософска оценка на изследователските методи на науките, интерес към концептуалните, теоретическите и изследователските аспекти на знанието; Þтеория или учение, представляващо част от проблемите на научното познание в рамките на епистемологията (гносеологията)[24]. В този смисъл проблематиката на методологията на науката се разглежда като една от философските проблеми на всяка наука, като философска теория или учение за методите на научното познание на света, и от тази гледна точка методологията разкрива същността, границите и възможностите на използуваните методи, класифицира и систематизира тези методи, изследва условията на ефективното им използуване.
Към същата група гледища трябва да бъде отнесено и схващането, според което под “методология” следва да се разбира “философията в цялост, призвана да даде теория и най-общ метод или подход на научното познание”. В този смисъл според Азаря Поликаров терминът “методология на науката” е “алтернативен”, т. е. равнозначен на редица други названия като “философия на науката”, “философски проблеми на частните науки”, “епистемология”, при което предпочитанията към един или друг термин е “въпрос на удобство”[25].
От друга страна обаче някои автори фиксират своето внимание върху проблемите на анализа на научното познание и разглеждат методологията като “отрасъл на философията, основната цел и предназначение на който е да даде конкретна и детайлна разработка на методите на научното познание, на принципите на организацията на понятийния апарат на науките” като “съвкупност от методи”, като “система от методи” за изследване и преобразяване на предмета на науката, и в този смисъл това понятие се отъждествява с понятието “методи на науката”[26]. За нас това второ схващане е неприемливо, защото подменя или отъждествява методологията като теоретическа система с нейния предмет на изследване. Ние приемаме, че методологията не е съвкупност (система) от методи, а е съвкупност (система) от знания за методите на науката, учение за методите на науката, теория за тези методи.
Другото понятие - “метод” (гр. methodos; англ. method) или “методи на науката” - по правило се схваща сравнително еднозначно като: Þсъвкупност от изследователски прийоми; Þначини за постигане на определена теоретическа или практическа цел; Þспособи на изследване, на построяване и обосноваване на системи от философски и научни знания; Þсистема от регулативни принципи и прийоми на теоретическата и практическата дейност на човека; Þпътища, способи и средства за опознаване на действителността и за установяване на истината за изследвания от науката предмет; Þизползуване и прилагане на определени теории и понятия, постановки и знания за по-нататъшно изучаване, изменяване и управляване на явленията от действителността.[27].
По въпроса за съдържанието на метода в литературата доминира схващането, че методът е система от регулативни принципи, но се среща и твърде тясното разбиране, че методът всъщност е само един принцип[28] или един подход[29]. Доминиращо е схващането, че методите са “интелектуален инструментариум” за опознаване на действителността, и от умението на учения да го владее зависи твърде много резултатността на изследването, но се срещат и автори, които напълно отричат ролята на методите в развитието на науката[30].
Тези важни изходни предпоставки имат решаващо значение при разглеждането на проблематиката за методологията на прогностиката. В съответствие с тях ние приемаме, че методологията на прогностиката е частнонаучно учение, теория за методите на прогностиката като наука, и следователно понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката” са две отделни, самостоятелни (макар и взаимосвързани) по право на съществуване понятия, имащи свое собствено съдържание и значение в системата на прогностиката като наука. Методологията на прогностиката разкрива същността, границите и възможностите на използуваните в науката и практическата прогностична дейност методи, класифицира ги, систематизира тези методи с оглед на тяхното прилагане, изследва условията на ефективното им използуване, показва съотношението между философския метод, частнонаучните методи на прогностиката и частнонаучните методи за прогнозиране.
След направеното разграничение между понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката”, при което вниманието бе насочено главно към първото понятие, неизбежно се поставя въпросът за разкриване съдържанието на второто понятие.
Всъщност, поставя се въпросът - Какво представляват методите на прогностиката?
Отговорът е сложен и многостранен. Преди всичко необходимо е да се отбележи, че определянето на методите като “пътища”, “способи” и “средства” за опознаване на действителността, разбира се, е вярно, но пределно общо, не разкрива достатъчно релефно същността на методите, и следователно се нуждае от конкретизация. Методите на прогностиката, бидейки “пътища”, “способи” и “средства” за опознаване на изследваната от прогностиката действителност, по начало не се основават в тази действителност, а в човешкото съзнание, без това да означава, че човекът е свободен да конструира методите изцяло в зависимост от своите субективни желания. Или с други думи: методите на прогностиката, макар и основаващи се предимно в човешкото съзнание, не може да бъдат откъсвани от предмета на прогностиката, към чието изследване те са насочени. Такова откъсване е недопустимо и защото прогностиката, бидейки метанаука, има за предмет на изследване теоретични изводи и знания, основаващи се също така в човешкото съзнание[31].
На второ място, при разкриване същността на методите на прогностиката е необходимо да се подчертае, че те са неразривно свързани не само с предмета на изследването, но и с теорията за този предмет, т. е. с теорията на прогностиката като наука. Връзката между теорията на прогностиката и методите на прогностиката е многостранна и пронизва всички признаци на теорията[32], при което методите на науката представляват кондензация на теорията,отразяват теорията, но не в цялото й многообразие, а само съществени страни и признаци; те са теорията, приведена в действие, теорията в диалектически снет вид.
По правило теорията на прогностиката предшествува методите логически - като тяхно обоснование, и исторически - като тяхна предпоставка. Теорията е фундаментът за изграждането на методите на прогностиката, и от успешната и непротиворечива разработка на теорията зависи изграждането на адекватни на предмета методи на науката, което не изключва обратното въздействие на методите върху теорията на прогностиката. Съдържанието на теорията зависи от методите така, както и от реалното съществуване на предмета на изследването.
На трето място, при разкриване същността на методите на прогностиката е необходимо да се подчертае, че от структурно-съдържателно гледище всеки метод на прогностиката е сложно образувание от неравнозначни съставни части, играещи специфична роля в процеса на познанието и определящи спецификата на метода. Като изхождаме от идеята, че логиката на научното изследване има две страни - съдържателно-генетическа и формално-логическа, ние приемаме, че това са и двата най-общи и основни структурни компоненти на всеки метод на прогностиката, и че те са сложно образувание от множество елементи: съдържателно-генетическия компонент на методите включва в себе си определена система от закони, категории и теоретически обобщения (принципи), открити и формулирани от науката, а формално-логическият компонент на методите - способите, похватите, начините за организация на провеждането на познавателната дейност, насочена към достигането на обективната истина.
При разкриване същността на методите на прогностиката на четвърто място следва да се подчертае, че е необходимо да се прави разграничение между методите на прогностиката и методите на прогнозирането. Диференциацията на тези два вида методи е особено наложителна и поради обстоятелството, че в съществуващата литература е казано твърде много за методите на прогнозирането, и почти абсолютно нищо за методите на прогностиката, което дава основание за извода, че като че ли се е оформила погрешна тенденция за неразграничаване на тези методи. Ние приемаме, че методите на прогнозирането представляват методи от сферата на частните науки и философията, чрез които се извършва конкретно прогнозиране, а методите на прогностиката представляват методи, посредством които се осъществява изследване на предмета на прогностиката, в който предмет са включени и методите на прогнозирането. Или с други думи: ние приемаме, че методите на прогнозиране са едни от структурните компоненти на предмета на прогностиката, т.е., че те са предмет на изследване от прогностиката, което тя прави с помощта на методите на научно изследване, характерни за тази наука. Методите на прогностиката са методи за изследване в рамките на прогностиката, а методите за прогнозиране са методи за изследване в другите науки, но не и в прогностиката, където са един от структурните компоненти на предмета на изследването.
При разкриване същността на методите на науката прогностика на пето място е необходимо да се прави разграничение между понятията “методи на науката” и “научни методи”. Второто понятие е по-малко по обем и е само един от компонентите на първото. Както казва А. Сент-Дьорди[33], в историческото развитие и съществуване на всяка наука винаги са налице “ярки светлини” и дълбоки сенки, знания и невежество, преплитане на известното с неизвестното”, което означава, че във всяка наука поне по принцип е възможно съществуването наред с научните методи и на ненаучни такива, които заедно образуват комплекса от “методи на науката”.
След разкриване същността на методите на прогностиката следващата важна методологическа проблематика е тази за тяхната класификация. В съответствие с логиката на движението и характера на организацията на знанието в научното изследване частнонаучните методи на прогностиката могат да се групират в две равнища: емпирическо, на което се извършва процеса на натрупване на фактите и инфомацията за изследваните явления и процеси; и теоретическо, на което се постига висш синтез на познанието във формата на научна теория. Съответните частнонаучни методи се прилагат в зависимост от това, на какво равнище се провежда изследването и какви цели преследва то. Ето защо е целесъобразно тези методи да се разделят на три големи групи: методи на емпирическото изследване; методи, използувани както при емпирическото, така и при теоретическото изследване; методи на теоретическото изследване. Границите на това разграничение са твърде сложни и то се прави, за да се подчертае, че тези методи се използуват преимуществено на определено равнище.
В съответствие с казаното методите на прогностиката се групират според нас така:
а) методи на емпирическото изследване[34]: наблюдение, описание, измерване, картографиране, статистифициране, сравнение (съпоставка), експериментиране;
б) методи както на емпирическото, така и на теоретическото изследване: абстрахиране, анализ и синтез, индукция и дедукция, моделиране, исторически и логически методи;
в) методи на теоретическото изследване: движение от абстрактното към конкретното, идеализация, формализация, обяснения и аксиоматизация.
Накрая е нужно да се отбележи, че разгледаните методологически проблеми на прогностиката представляват само ядрото на тези проблеми. Предвид съображението, че прогностиката е все още формиращо се научно направление, ние се спряхме на тези методологически проблеми поради тяхното важно изходно значение за решаването на останалите (вече възникнали, или предстоящи да възникнат) методологически проблеми.
[1] Ние поддържаме становището, че има два най-общи типове подходи към проблемата за бъдещето – извъннаучен (субнаучен, паранаучен) подход {твърде многолик и обединяващ трите най-общи форми на същия – религиозно-пророческия (окултен), емпирическия и утопичния} и научен подход.
В литературата, естествено, има и друго гледище по тази проблематика. Така, според И. В. Бестужев-Лада, погледнато исторически, в световната обществена мисъл са се оформили 14 типове (или категории) подходи към проблемата за бъдещето, които той условно подрежда в три групи – низша (негативна), средна (промеждутъчна) и висша (позитивна). Виж: Бестужев-Лада, И. В., Окно в будущее, М., 1970, с. 15-20.
[2] Ерих Янч обръща специално внимание на това, че първите систематично организирани и строго научно осъществени технологически прогнози, които именно отговарят на изискванията, за да бъдат считани като начало на съвременното прогностично движение, датират едва от 1945 г.; че първите научни конференции, посветени на технологията на прогнозирането, са били осъществени след 1962 г., и че първият систематичен лекционен университетски курс по проблемите на прогнозирането е бил проведен през 1963-1964 г. от проф. Джеймс Р. Брайт в аспирантската школа по бизнес в Харвардския университет. Виж: Янч, Э., Прогнозирование научно-технического прогресса, Перевод с английского, М., 1974, с. 132-135.
[3] Общоприето е схващането, че човешкото познание се осъществява в следните седем форми: обикновено (всекидневно, емпирично), митологическо, религиозно, художествено, философско и научно.
[4] Според Д. Прайс само 6-8 % от хората, населяващи Земята, притежават онзи необходим минимум от интелектуални качества, който е необходима предпоставка за скромно участие в научноизследователската дейност. Виж: Прайс, Д., Малая наука, большая наука, Перевод с английского, сб. Наука о науке, М., 1966, с. 288-293.
[5] Аристотел е употребявал понятието “наука” в смисъл на и като синоним на “отрасъл на знанието”, при което е определял науката като “доказателствено знание”; за Джон Стюард Мил науката е “теоретично знание”; за Огюст Конт тя е “позитивно знание”; за Имануел Кант – “системно знание”; за Едуин Хъбъл – “индуктивно процедиране”; за Карл Попър – “обосновано, обективно знание”; за Томас Кун – “парадигмално знание”; за Имре Лакатош – “изследователски програми”; за Джералд Холтън – “изследователски теми”; за Майкъл Полани – “неявно знание”; за Лари Лаудън – “проблеми и традиции”.
[6] Съдържанието и обемът на понятията наука, теория и знание все още не са непротиворечиво установени, и същите често се използуват като синоними. Анализът им обаче показва, че те имат сложна, многостепенна и разнокачествена структура. Науката е сложна система за събиране, анализиране и преработване на информация с цел да се получат нови знания, т. е. тя е инструмент за генериране на информация. Като дейност за производство на нови знания за изучавания от нея предмет, науката включва две равнища на отражение на действителността: емпирическо равнище и теоретическо равнище. Исторически погледнато, всяка наука започва своето съществуване от емпирическото равнище, и в процеса на прогресивното си развитие в нейните рамки се извършва процес на теоретическо обобщаване на емпиричния материал, т. е. на създаването на научна теория. Или с други думи: научната теория е само една от двете степени на развитието на науката.
Освен това, анализът разкрива, че съществува ясно очертано разграничение между наука и знание, и съотношението между тях е като между цяло и част, защото науката всъщност е “система от знания”. Това се подчертава още от И. Кант (Кант, И., Сочинения, Том 6, с. 56), и макар, че днес е общоприето, все пак считаме, че е непълно и недостатъчно убедително, защото не всяка система от знания може да бъде наречена наука. Така например не са и не могат да бъдат наука системата от знания, известни като теория на Птолемей, учението за топлорода и други повърхностни, погрешни и неадекватни знания, неразкриващи същността на явленията и неосновани върху законите на природата, обществото и мисленето. Следователно, за да бъде една система от знания наука, тя трябва да дава обективни знания, а не да бъде плод на чиста игра на ума.
Именно обективността на знанията е онзи могъщ фактор, който е дал основание още в най-дълбоката древност да бъде осъзнато, че “знанието е сила, а силата е предпоставка и възможност за знание”. Знанието е сила за онзи, който го притежава, т. е. знаещия; незнанието, обаче, също така е сила, но не за онзи, който го притежава, т. е. не за незнаещия, а пак за знаещия. От друга страна, силният е привилегирован да знае, включително и онова, което слабият трябва да не знае, за да бъде обезпечена възможността силният да си остане силен, а слабият да си остане слаб.
Освен това, следва изрично да бъде подчертано, че съществува и напълно ясно очертано различие между традиционно считаните за синоними термини знание и разбиране. В най-широк смисъл на думата знанието е теоретическо отражение на действителността и като такова по необходимост включва в себе си и разбирането. Въпреки това, обаче, двете понятия са различни. В тесен смисъл на думата знанието е отношение към обекта, изразяващо се в получаването (по теоретически или проектно-експериментален начин) на нови за него сведения. Разбирането е отношение не към обекта като такъв, а към знанието за него, то е интерпретация, тълкуване, обяснение на усвоеното знание.
И накрая, закономерно следва да бъде направено и разграничението между понятията знание и мнение: мнението е интерпретационна позиция, която би могла да бъде и доста оригинална, но въпреки това имаща преди всичко случаен и във висока степен недостоверен характер, която все пак в крайна сметка би могла да послужи като основа и тласък за раждането на нещо ново, т. е. за постигане на знание.
[7] Така М. Борн изрично отбелязва, че Специалната теория на относителността не е дело само на един човек, а е възникнала в резултат от съвместните усилия на група велики изследователи, сред които са Хендрик Антуан Лоренц (1853-1928), Анри Жюл Пуанкаре (1854-1912), Херман Минковски (1864-1909), а фактът, че обикновено се споменава само името на Алберт Айнщайн (1879-1955) има все пак известно оправдание, тъй като Специалната теория е само първата крачка към Общата теория на относителността (Борн, М., Размисли и спомени на физика, Превод от английски, С., 1981, с. 89-90). Т. е., за да може да обоснове своята Обща теория за относителността А. Айнщайн е трябвало да актуализира предишните знания в това отношение.
[8] Метанауката (гр. meta – “над”, “след”) е наука, анализираща различните теоретически и логически конструкции, свойствата, структурите, закономерностите, методите и прийомите за изследване, използувани в рамките на определена група други, или всичките други науки, които непосредствено изследват даден конкретен предмет на научното знание. Метанауката изпълнява методологическа функция по отношение на определена по-широка научна област, и строго погледнато се състои от три най-важни компоненти: метатеория, металогика и метаметодология.
Понятието “метанаука” е било въведено за първи път от немския математик Дейвид Хилберт (1862-1943), а е доразработено от редица други видни математици, сред които са Курт Гьодел (1906-1978), Алфред Тарски (1901-1983) и др., чиито изследвания имат не само специфично частнонаучно математическо, но и изключително важно философско значение. Независимо от всичко това, обаче, цялостното теоретическо обосноваване на метанауката все още е в интензивен процес и установяване.
[9] Така например според първото гледище обекти са елементите на реалността, които в своето единство съставляват материята, а предмет е един от типовете материални обекти, за които са характерни структурна устойчивост, относителна твърдост на пространствените граници и наличие на маса на покоя. Второто гледище провежда разграничението между обект и предмет, като го свързва с понятията “проблема” и “проблемна ситуация”, и по-точно с началния и крайния момент от осъзнаването и формулирането на проблемната ситуация. Според третото гледище обект е всичко онова, което явно или неявно съдържа в себе си социално противоречие и поражда проблемна ситуация, а предмет са само най-значимите от практическа или теоретическа гледна точка аспекти, свойства, страни и особености на обекта, които подлежат на непосредствено изучаване. Според четвъртото гледище предметът на изследването - това е емпирическият или абстрактният обект, описан по-рано или още неизвестен на науката.
[10] В този смисъл следва да приемем за неприемливо становището на П. Гиндев, че “по отношение на познанието, осъществявано от отделен човек, понятието обект на познанието отстъпва мястото си на понятието предмет на познанието”. Гиндев, П., Философия и социално познание, С., 1973, с. 25.
[11] Урсул, А. Д., Проблема информации в современной науке (Философские очерки), М., 1975, с. 169-170.
[12] В началото на ХХ век известният немски философ и социолог Карл Манхайм (1893-1947) поставя въпроса за възникването и формирането на една “нова философия” - “философия на бъдещето”, която той противопоставя на всички съществуващи социални теории на миналото и настоящето, които разглежда най-общо като свеждащи се до или характеризиращи се като “идеология” и “утопия”.
[13] През 1943 г. емигриралият в САЩ немски социолог О. Флектхайм предлага и въвежда термина “футурология” като наименование за нововъзникващата и противопоставяща се на идеологията и утопията философия на бъдещето, в чиято предметна област вече е започнало формирането на редица футурологични теории, свързани с имената на Питирим Сорокин, Джон Кенет Гълбрайт, Даниел Бел, Реймън Арон, Алвин Тофлър, Хербърт Маркузе, Бертран дьо Жувенел, Гастон Берже, Фред Полак, Херман Кан, Збигнев Бжежински, и др.
[14] Тези автори обикновено изрично възразяват срещу термина футурология, тъй като е съставен от латинската дума futurum и гръцката дума logos, по който начин новообразуваният латинско-гръцки термин нарушавал лингвистичното изискване за наличие на еднородност на терминологията. Така, за да бъде спазено това лингвистично изискване те предлагат чисто гръцкия термин меллонтология, съставен от думите mellon и logos.
[15] Това наименование е предложено и обосновано през 1957 г. от френския изследовател Гастон Берже. (Виж: Berger, G., Etapes de la Prospective, Paris, 1957). Той, обаче, абсолютно никъде не обяснява защо не приема термина “футурология” и защо предлага термина “проспектив”.
[16] Това наименование е предложено и обосновано през 1964 г. от френския изследовател Бертран дьо Жувенел в книгата му “Изкуството да се предвижда”. (Виж: Jouvenel, B., L’art de la conjecture, Paris, 1964). За разлика от своя съотечественик Гастон Берже, Бертран дьо Жувенел най-обстойно обяснява защо отхвърля термина “футурология” и защо предлага термина “конжектюр”. Според него футурологията е свързана с обещание за едно достоверно знание, а такова обещание е опасно, дразнещо и има сугестивна сила, водеща до опасните илюзии, че плодовете на интереса към бъдещето са научен резултат, докато всъщност те съвсем не са такива, тъй като са резултат на акт на изкуството, а не на науката. Затова той предлага термина “конжектюр”, който е противоположен на термина “знание” и се основава върху вероятностите и правдоподобието, върху предположението и хипотезата, а не върху знанието и теорията. Впрочем, като наименование на науката за предвиждането, схващана по онова време единствено като математическа наука, основана върху същите съображения, наименованието “конжектюр” е било предложено още през XVII век от един от основоположниците на математическото учение за вероятността - Якоб Бернули (1654-1705). (Бернули, Я., Ars Conjectandi, СПбг., 1913.
[17] Така авторите на една философска енциклопедия приемат, че в широк смисъл на думата прогностиката е “теория и практика на прогнозирането”, а в тесен смисъл на думата всъщност е “наука за законите и способите за изготвяне на прогнозите”. Философский энциклопедический словарь, Второе издание, Ред. колл. С. С. Аверинцев, М., 1989, с. 512.
[23] В сферата на методологията на науката и практиката функционира и понятието “подход”. Неговото съдържание, обаче, не винаги е достатъчно ясно. Редица автори определят подхода като принцип, като гледна точка, обуславяща общата стратегия на изследването и на съответната практическа дейност. (Виж: Блауберг, И. Б., Юдин, Э. Г., Становление и сущность системного подхода, М., с. 74).
[24] Виж: Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 359-360; Български етимологичен речник, С., 1986, Том 3, с. 771; Енциклопедичен речник по социология, Под ред. на Ст. Михайлов, С., 1996, с. 258; Новейший философский словарь, Сост. А. А. Грицанов, М., 1998, с. 420-421; Джери, Д., Джери, Дж., Большой социологический словарь, Перевод с английского, М., 1999, с. 417-418.
[25] Поликаров, А., Методология на науката, сп. Философска мисъл, С.,1987, кн. 2, с. 3. Според нас обаче въобще не става дума за свързани с “терминологично удобство” предпочитания, а за произтичащи от философския подход възгледи и за произтичаща от това терминологична оформеност на идеята.
[26] Горский, Д. П., Проблемы общей методологии наук как диалектической логики, М., 1966; Никитин, Е.П., Объяснение - функция науки, М., 1970; Методологические основы научного познания, Под ред. П. В. Попова, М., 1972, с. 5; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 355.
[27] Философская энциклопедия, М., 1964, Том 3, с. 409; Сичивица, О. М., Методы и формы научного познания, М., 1972, с. 4; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 354; Български етимологичен речник, С., 1986, Том 3, с. 771; Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 258-259; Краткая философская энциклопедия, Ред. Е. Ф. Губский и др., М., 1994, с. 266; Енциклопедичен речник по социология, Под ред. на Ст. Михайлов, С., 1996, с. 257-258; Новейший философский словарь, сост. А. А. Грицанов, М., 1998, с. 420.
[28] Така според Ф. В. Константинов “научният метод - това е изходен принцип на познанието на обективния свят и резюме на познанието” (Константинов, Ф. В., Научный метод - исходный принцип познания объективного мира, сб. Методологические проблемы науки, М., 1964, с. 247). В този смисъл виж и: Шанявский, К., Роль оценок в познавательном процессе, ж. Вопросы философии, М., 1969, N 3, с. 57.
[29] Съдържанието на понятието “подход” обаче не винаги е достатъчно ясно. Редица автори определят подхода като принцип, като гледна точка, обуславяща общата стратегия на изследването и на съответната практическа дейност. Така: Блауберг, И. Б., Юдин, Э. Г., Становление и сущность системного подхода, М., с. 74. В съответствие с тях Н. Стефанов определя подхода като “съвкупност (система) от принципи, които определят общата цел и стратегията на съответната теоретическа или практическа дейност” (Стефанов, Н., Мултипликационен подход и ефективност, С., 1976, с. 27). Според нас обаче подходът не е нито принцип (главен, важен принцип), нито съвкупност от принципи, а е съвкупност от методи.
[30] Така например Макс Борн пише: “Аз съм убеден, че в науката няма главен път с гносеологически указатели... Ние се намираме в джунгли и изнамираме своя път само посредством пробите и грешките, построявайки пътя едва след себе си според това, как сме успели да се придвижим напред” (Борн, М., Эксперимент и теория в физике, сб. Успехи физических наук, М., 1958, Том 66, Вып. 3, с.374). Разбира се, с този възглед не можем да се съгласим; та нали и “пробите”, и “грешките” са също така метод, предполагат определена система от действия!
[31] Разбира се, откъсването на методите на дадена наука от предмета на нейното изследване е недопустимо не само при прогностиката. Още Хегел остро възразяваше против разглеждането на методите единствено като съвкупност от правила и способи за познание, откъснато от самия предмет на познанието, и определяше метода като душа на съдържанието на същия (Гегель, Г., Сочинения, М., Том 1, с. 344). Очевидно методите в науката съвсем не са въпрос на личния вкус или на някакво външно удобство, а са само развитие на съдържанието, ембриология на истината.
[32] Теорията на всяка наука има различни признаци. Според А. И. Илиади те са четири, а според Г. А. Подкоритов – пет. (Виж: Илиади, А. И., Практическая природа человеческого познания, М., 1962, с. 79-80; Подкорытов, Г. А., Соотношение истории и теории познания, ж. Вопросы философии, М., 1958, № 10, с. 491).
[34] Мнозина автори предпочитат да наричат тези методи методики, за да ги отграничават от методите на теоретическото изследване.
[С.1-52, Глава първа от книгата на проф. Янко Янков-Вельовски ПРОГНОСТИКА (Теоретико-методологически проблеми). Второ, преработено и допълнено издание. - С., Янус, 2005. - 544 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар