събота, 14 февруари 2009 г.

ПСИХОЛОГИЯ НА ПРАВОТО


София, 2002 г.

Янко Николов Янков

Психология на правото

Том 1

ISBN 954-8550-18-0 (Том 1)

Contents

Introduction ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... …. … .. 5

Chapter I. Historical and Genetical

Problems of the Psychology

of Law ….....................................…..…….. 23

Chapter II. Object Оriented Problems

of the Psychology of Law ... ...…....…….. 251

Chapter III. Systemological Problems

of the Psychology of Law ... ..….......…….. 322

Chapter IV. Methodological Problems

of the Psychology of Law ... ............…….. 340

Chapter V. The Place of the Science

in the System of Sciences.

Interrelations of the Psychology

of Law with Other Sciences ... .…...…… 385

Conclusion ... ..........................................….....…….. 456

Summary (Bulgarian) ………………………………. 460

Summary (English) ……………………………….. 466

Appendix ……………………………………………. 471

Съдържание

Въведение ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... … … 5

Глава I. Историко-генетически проблеми

на Психологията на правото ... …….......……... 23

Глава II. Предметологически проблеми

на Психологията на правото ... ..............……... 251

Глава III. Системологически проблеми

на Психологията на правото ... .........…….… 322

Глава IV. Методологически проблеми

на Психологията на правото ... .........………. 340

Глава V. Мястото на Психологията на правото

в системата на науките.

Взаимоотношения с другите науки ………… 385

Заключение ... ............................................ ......………. 456

Резюме …………………………………………………. 460

Резюме (на английски език) ………………………….. 466

Приложение …………………………………………… 471

Въведение

А. В традиционната лексика под наука (гр. episteme, лат. scientia) обикновено се разбира онзи специфичен вид познание (познавателна дейност) и специфичен отрасъл на културата, който се проявява като сфера на изследователската човешка дейност, насочена към производството на нови знания за заобикалящия човека свят и за самия него.

Като “особен” или “специфичен” вид познание, науката пределно ясно се отграничава от останалите исторически формирали се видове познание (всекидневно-практическото, художественото, религиозното, митологическото и философското), и заедно с философията се характеризира преди всичко чрез своя изключително висок рационализъм.

По най-дълбоката си същност науката е система от високо рационални, логично свързани и достоверни знания, въплътени в понятия, теории, принципи и закони, в описания и обяснения на изучаваните от нея явления и процеси. Непосредствената цел, която науката си поставя, е постигането (производството) на все по-нови и по-пълни знания, в съответствие с които в хода на практическата човешка дейност може да бъде извършено преобразуване и усвояване на обектите от действителността. Доколкото в тази дейност могат да бъдат преобразувани всички обекти, заобикалящи човека в една или друга степен и форма, то и всичките те могат да бъдат предмети на научното изследване. Всичките тях науката изучава като обекти, функциониращи и развиващи се по силата на своите естествени закони. Що се отнася до изучаването на самия човек като обект на науката, то него тя изучава едновременно и като обособен обект, и като субект на познанието.

Науката съществено се отличава от другите видове познание. Например в изкуството отражението на действителността и постигането на съответното (художествено, естетическо) знание протича като своеобразна спойка на субективното и обективното, при което всяко възпроизведено събитие или състояние на природата или социалния живот задължително предполага постигането на неговата емоционална оценка. Науката, естествено, не може и не е в състояние да изключи в абсолютно пълен обем емоционалната оценка на обектите на своето изследване, но нейната главна цел е постигането именно на максимално висока степен на рационална оценка на обекта. За да може, обаче, това знание да има статуса на наука, е необходимо, освен това, то да бъде строго логически обосновано, да използува в определена висока степен един сравнително специфичен професионален език, да е логически или практически доказано като истинно, и най-важното – да бъде включено в строга системна организация. В този “силно ограничен” смисъл, обаче, науката дава (разкрива) и може да даде само един от възможните “разрези” на изключително многообразния свят, и се вписва само като една от възможните сфери на културата, наред с другите сфери, които са “носители” на съдържанието на другите видове познание.

Именно максимално високата степен на рационалност на постигнатите знания, като главен специфичен признак на науката, обуславя не само нейното обособяване от останалите културни форми на усвояване на света (т. е. останалите видове знания), но й обезпечава възможността да излезе (понякога изключително далеч) извън рамките на господствуващата културна парадигма на съответната историческа епоха, да разшири полето (предметната област) на изучаваните от нея обекти, безотносително към сегашните възможности за тяхното практическо (масово или елитарно) усвояване.

Така именно науката става способна да открива нови “предметни светове”, които могат да станат обекти на непосредствено научно-практическо усвояване едва в бъдещите етапи от развитието на обществото и дори на цивилизацията. Така напр. откриването на електромагнитните вълни, на ядрените реакции, на кохерентното излъчване на атома и пр. първоначално е станало в рамките на физиката, но впоследствие постепенно се разбира, че в тези открития потенциално е заложено принципно новото равнище на технологичното развитие на човешката цивилизация. Понастоящем има почти напълно достатъчно основания да се счита, че редица от съвременните открития в областта на физиката и генетиката (която, впрочем, също така е своеобразна физика) дават (или поне вероятно ще дадат) възможност за постигането и на принципно ново равнище на развитие на човешката цивилизация не само в технологично, но и в духовно (психологическо) отношение.

Б. Първите предпоставки за възникването на науката са заложени още през около 3500-3000 г. пр. Хр. в духовния климат на първата, известна като най-старата цивилизация в света, възникнала в Близкия Изток в долината между реките Тигър и Ефрат, която местност е известна като Шумер, и която по-късно гърците нарекли Месопотамия (т. е. “междуречие”). Именно в този район за първи път в света хората от номадските племена са изоставили чергарския си начин на живот и са се установили на постоянно местоживеене, започнали са да се занимават със земеделие и скотовъдство, изобретили колелото, плуга и иригационните системи.

Така, благодарение на тези първи цивилизационни постижения жителите на този район си осигурили достатъчно количество излишък от храни, които насочили към изхранването на огромно мнозинство от хора, на които била предоставена възможността и дори задължението да посветят усилията си за развитието на структурните единици и белези на цивилизацията, а именно високодоходното производство, стоковия обмен, управлението, свещенослужението, науката и изкуството. Съвсем скоро, само около 300 години след появата на шумерската култура, този пръв “цивилизационен импулс” се превърнал в мощен “цивилизационен напор”, който намерил изключително радушен прием и в районите на другите големи реки на древния Изток – Инд в Индия, Жълтата река в Китай и Нил в Египет, където също възникнали мощни цивилизации, в основата на които залегнало натрупването и осмислянето на огромни емпирични знания за природата, за човека и за обществото.

Интелектуалните постижения на източната цивилизация в осмислянето на света били възприети по-късно от мислителите в Древна Гърция и преработени в сравнително стройна теоретична система[1], и така се появила същинската наука като професионално обособена, теоретично отделена от митологията и религията и насочена към разширяване хоризонтите на виждането на заобикалящия човека свят.

По-късно ценностите на научното познание (ограничени впрочем до обяснителната функция на науката) постепенно били предадени на Древен Рим и на държавите от Западна Европа, където останали класически и почти непроменени до 17 век, когато науката била оформена в съвременния смисъл на думата като многопрофилен интелектуален и социален институт, включен в механизма на активната рационална стратегия за промяна на света[2].

В историята на науката е протекъл дълъг период на диференциация на отделните науки при почти пълна липса на контакти и взаимодействия между тях и дори на нетърпимост и враждебност към какъвто и да е стремеж за това. Първоначално процесът на диференциация е играел изключително прогресивна за развитието на научното знание роля, доколкото е задълбочавал изучаването на различните страни от действителността. Постепенно обаче при определена степен на изчерпване на възможностите за по-нататъшна диференциация е настъпил период на “вавилонско стълпотворение в науката”[3], на “криза в научното познание”, изразяваща се в намаляване ефективността на научните знания за действителността, във възникналата опасност от неразбиране между учените не само от отделните науки, но и от отделните отрасли на една и съща наука.

Отчитайки тази именно ситуация, Никола Бурбаки[4] казва, че “днес няма математик, даже сред притежаващите най-висока и най-обширна ерудиция, който да не се чувствува “чужденец” в някои от областите на огромния математически свят”[5]. Не по-малко ясен и категоричен в това отношение е и един от бащите на кибернетиката - Норбърт Винер, който пише, че “в днешно време само малцина учени могат да нарекат себе си математици, или физици, или биолози, без при това да направят някакви ограничения и отграничения на стесняване предметната област на своята специалност”[6].

Настъпилата в резултат на диференциацията “комуникативна криза” в научното познание била преодоляна само чрез обратния процес - процеса на интеграция[7] между науките, на намаляване изолацията между тях чрез търсенето на общ език, общи проблеми и общи допирни точки и интереси. Постепенно процесът на интеграция на различните научни знания и направления започнал да се осъществява по различни пътища и да се проявява в разнообразни форми, като: унификация на понятийния и категориалния апарат, математизация, взаимопроникване на методите, взаимодействие между обектите и възникване на комплексни (синтетически) науки, и т. н. Пътищата и формите на интеграционните процеси в научното познание са разнообразни и многобройни, а основните са: синтез на знанията чрез математизация на науките, синтез на знанията чрез взаимодействие между обектите на науките, и синтез на знанията чрез диференциация и хибридизация на едни отрасли с други отрасли.

Така в “научното поле” били оформени два основни типа науки - традиционни (класически) и нови. Целта на всяка (традиционна или нова) наука, естествено, останала една и съща - да даде вярна картина за света. Всяка наука възниква, оформя се и се развива, за да обслужва обществения живот с определени, претендиращи за истинност, знания[8] за изследвания от нея предмет. Възникването, обособяването и развитието на съответната наука се подчинява на сложни закономерности, но основни и винаги определящи са потребностите на практическата човешка дейност и кумулативният характер на процеса на познанието. Те именно ограничават произволността в еволюцията на науките и обуславят строгия логически път на знанието от простото към сложното.

На съвременния етап от развитието на цивилизацията възникването и оформянето на новите научни направления се извършва преди всичко върху основата на дифузията и интеграцията между вече съществуващи отрасли на научното знание. След първоначалното диференциране на научното познание, в резултат на което се обособиха повечето основни науки, постепенно започна да се налага процесът на своеобразно интегриране на различните научни отрасли и знания, което доведе до появата на множество нови научни дисциплини.

Успехите, постигнати от отделните основни науки, и експанзивното развитие на връзките между тях доведоха до възникването на научни дисциплини, изучаващи комплексно и синтетично цял род явления, които преди това или изцяло са се изплъзвали от научния анализ, или са били изучавани само фрагментарно и преди всичко като “екзотична визуализация” на определена нова методология, предизвикваща бурни и драматични рефлексии на неизбежната и трудно преодолима догматичност и консервативност. Една такава нова и комплексна наука е и Психологията на правото, за съжаление все още възприемана като “екзотична методология” в правните изследвания.

В. Правните явления имат изключително многообразна същност и могат да бъдат разглеждани като дифузно проникнати от структурни компоненти, принадлежащи към предметната област на редица други основни или производни науки като философията, социологията, етиката, психологията, кибернетиката, теорията на управлението, теорията на информацията, математиката, и т. н. Във връзка с това е възникнала и възможността за изграждане и оформяне на съответните нови научни подходи и методи, нови системи от научни знания и направления, задълбочаващи знанията за правните и съпътствуващите ги явления, а именно философията на правото, социологията на правото, правната етика, правната аксиология, психологията на правото, правната кибернетика, правната информатика, правната лингвистика, и т. н.

Началото на дифузията между правните и психологическите явления и знания се губи още в далечния исторически момент на възникването на правните отношения и психологическите знания, но възникването и оформянето на Психологията на правото като самостоятелно и относително стабилно научно направление е процес, който не само не е завършил, но в изключително много аспекти дори все още не е започнал.

Това е така както от гледна точка на състоянието на световните научни процеси, така и (с още по-голямо основание) от гледна точка на състоянието на българските социално-политически и свързаните с тях научни, процеси. Нещо повече - в съвременната обстановка на интензивно търсене на загубения човешки образ[9], на самоидентичността и научно-практическата рационалност[10] на т. нар. “посткомунистическо” българско общество, на интензивно търсене на изгубената същност на правната практика, на правната наука и на науката изобщо[11], обръщането към нерешените научни и практически проблеми е изключително трудна, отговорна и дори все още не по-малко рискована[12] от по-рано задача.

В тези условия на самоидентична криза успешното решаване на каквато и да е проблема[13] не е възможно без решаването на изходните проблеми за модела на познанието, за характера на научния поглед.

Или иначе казано – това не е възможно без решаването на философските проблеми на науката - за нейния предмет, система, място сред другите науки, методология на изследване, и при ясното диференциране на философските проблеми на науката от философските проблеми в науката.

През последните пет десетилетия в България опитите за решаването на тези проблеми бяха осъществявани единствено върху основата на тази насилствено наложена философска и практическа представа за света, която доведе до днешната тотална криза, а всеки опит за преодоляване на модела бе заплащан с цената на изключително големи жертви и жестокости. Задачата за преодоляването на този модел днес е сред най-трудните задачи, решаването на която във всички случаи ще продължи неколкократно пъти повече време, отколко бе използувано за унищожаването на класическите мисловни и практически ценности[14].

Настоящият труд е скромен опит за преодоляване парадигмата на опустошителната за обществения живот, за науката като цяло, за правната наука и правната практика, и в частност за Психологията на правото, насилствено налагана марксистко-ленинска философия. Този опит е продължение на имплицитно заложения от нас преди почти три десетилетия интелектуален бунт на статията Философско-методологически проблеми на психологията на правото, публикувана още през 1975 г. в брой 5 на сп. Правна мисъл[15].

Това е труд, основан върху намерението да бъде обоснован епистемологическият статус на новата и почти напълно неразработена наука Психология на правото, като бъдат приложени съвременните схващания за психологията като наука за психичното и модерните концепции за епистемологията[16] като учение за знанието.

В същото време настоящият скромен труд се придържа към стратегията на преодоляване на съществуващата в съвременната култура психологическа интоксикация, изразена в илюзията, че психологията знае правила, чието спазване предпазва човека и обществото от допускането на определени грешки, и онзи, който успее да научи тези магически правила, би могъл да реши конкретните си (реално или въображаемо) объркани неща.



[1] Според древногръцката Александрийска научна школа съществували седем предмети на класическото образование, наричани “седем свободни изкуства”, разпределени в два цикъла: 1) тривий (“трипътие”), в който влизали граматика, реторика и диалектика; и 2) квадривий (“четирипътие”), в който влизали аритметика, геометрия, астрономия и музика. По-късно, в западноевропейската схоластична школа, тези два цикъла били преобразувани в хуманитарни науки и естествени науки.

[2] Известният американски социолог на науката Робърт Мертон (р. 1910) в издадената през 1938 г. книга “Наука, техника и общество в Англия през ХVII век”, опирайки се върху концепцията на Макс Вебер за ролята на протестантската етика за възникването на духа на капитализма, издигна тезата, че възникването през 17 век на “науката като автономна интелектуална и социална сфера (институт)” е “белязано от спецификата на протестантската етика въобще и на пуританизма в частност” (R. Merton, Science, technology and society in seventeenth century England, Osiris. Bruges, 1938, Vol. 4, p. 2).

По-късно той доразвива тази идея в книгата си “Социология на науката”, където в специална глава, озаглавена “Пуританите пришпорват науката” (R. Merton, The Sociology of Science, 1979; Мертон, Р., Социология науки, Перевод с английского, М., 1965) търси отговор на въпроса “как научната дейност, с нейните основни черти емпиризъм и рационалност, се вписва в социума”, за който тези черти съвсем не са съществени. Той приема, че ценностните ориентации на отделните хора, каквито са учените, съвпадат с общите ценностни ориентации на социалната група на пуританите, и именно пуританизмът е превърнал индивидуалните ценностни ориентации в колективни и е създал системата от онези ценности, които са в състояние да встъпят като стимул за рационален вид дейност, и особено към научни търсения.

Според Р. Мертън “науката е автономен интелектуален и социален институт”, имащ предназначението “да разширява достоверното знание”, което е възможно само ако в своята дейност учените се ръководят от т. нар. “етос на науката”, представляващ “рационално и емоционално възприеман комплекс от правила, предписания, обичаи, нрави и ценности”. Според него етосът на науката принадлежи към т. нар. “ексетерналистки фактори”, даващи “екстерналистко обяснение” (лат. externus – “външен”) преди всичко на началния етап от развитието на науката, на етапа на осмислянето на нуждата от нея; след това вече възникват проблемите на вътрешния генезис, на вътрешната историография на науката, на “интерналисткото обяснение” (лат. internus – “вътрешен”).

[3] Съгласно Светото писание по цялата земя първоначално е имало “един език и един говор”, но след потопа наследниците на Ной били подбудени от желанието да познаят и благодарение на познанието да постигнат възможността да се противопоставят на Бога. За целта те наченали строителството на Вавилонската кула (стълб), с която искали да се качат на небето и там да реализират желанието си за познание и за противопоставяне. Възмутен от дръзките замисли на творенията си и за да им попречи, Бог направил така, че строителите започнали да говорят на различни езици и да не се разбират помежду си; така те скоро изоставили строежа на кулата и се пръснали по цялата Земя (Библия или Светото писание на Стария и Новия завет, Битие или Първа книга Моисеева, 11: 1-9).

[4] Името Никола Бурбаки е псевдоним на група математици, повечето французи, които, изхождайки от идеите на Давид Хилберт (1862-1943) правят опит да изложат цялата математика на формално-аксиоматична основа. От 1939 г. те предприемат издаването на един изключително колосален по своя обем – 40 томен - трактат, озаглавен “Елементи на математиката”, който е оказал изключително силно влияние върху редица важни области на математическата наука. През 1969 г. водещите институти по математика в света са получили “некролог” за смъртта на Н. Бурбаки, което, било оригинален начин за изразяване на факта, че този творчески колектив е прекратил дейността си.

[5] Бурбаки, Н., Элементы математики, Том 1, с. 245.

[6] Винер, Н., Кибернетика или управление и свръзка в животното и машината, Превод от английски, С., 1964, с. 12.

[7] Строго погледнато, общоприетият израз “интеграция на науките” не е точен. Определящият се от него процес на взаимодействие между науките съвсем не се съпровожда със сливане на по-рано обособените научни дисциплини в една нова. Той само означава установяване на тесни връзки между тях, развитие на общи методи, стремеж към постигане на цели, еднакво близки на редица обособени по-рано науки.

[8] Съдържанието и обемът на понятията наука, теория и знание все още не са непротиворечиво установени, и същите често се използуват като синоними. Анализът им обаче показва, че те имат сложна, многостепенна и разнокачествена структура. Науката е сложна система за събиране, анализиране и преработване на информация с цел да се получат нови знания, т. е. тя е инструмент за генериране на информация. Науката, като дейност за производство на нови знания за изучавания от нея предмет, включва две равнища на отражение на действителността: емпирическо и теоретическо. Исторически погледнато, всяка наука започва своето съществуване от емпирическото равнище, и в процеса на прогресивното си развитие в нейните рамки се извършва процес на теоретическо обобщаване на емпиричния материал, т. е. на създаването на научна теория. Или с други думи: научната теория е само една от двете степени в развитието на науката.

Освен това, анализът разкрива, че съществува ясно очертано разграничение между наука и знание, и съотношението между тях е като между цяло и част, защото науката всъщност е “система от знания”. Това се подчертава още от Имануел Кант (Кант, И., Критика на чистия разум, Превод от немски, С., 1992, с. 73-81), и макар че днес е общоприето, все пак считаме, че е непълно и недостатъчно убедително, защото не всяка система от знания може да бъде наречена наука. Така например, не са и не могат да бъдат наука системата от знания, известни като теория на Птолемей, учението за топлорода и други повърхностни, погрешни и неадекватни знания, неразкриващи същността на явленията и неосновани върху обективните закони на природата, обществото и мисленето. Следователно, за да бъде една система от знания наука, тя трябва да дава обективни знания, а не да бъде плод на чиста игра на ума.

Именно обективността на знанията е онзи могъщ фактор, който е дал основанието още в най-дълбоката древност да бъде осъзнато, че “знанието е сила, а силата е предпоставка и възможност за знание”. Знанието е сила за онзи, който го притежава, т. е. знаещия; незнанието, обаче, също така е сила, но не за онзи, който го притежава, т. е. не за незнаещия, а пак за знаещия. От друга страна, силният е привилегирован да знае включително и онова, което слабият трябва да не знае, за да бъде обезпечена възможността силният да си остане силен, а слабият да си остане слаб.

Освен това, следва изрично да бъде подчертано, че съществува и напълно ясно очертано различие между традиционно считаните за синоними термини знание и разбиране. В най-широк смисъл на думата знанието е теоретическо отражение на действителността и като такова по необходимост включва в себе си и разбирането. Въпреки това, обаче, двете понятия са различни. В тесен смисъл на думата знанието е отношение към обекта, изразяващо се в получаването (по теоретически или проектно-експериментален начин) на нови сведения за него. Разбирането е отношение не към обекта като такъв, а към знанието за него, то е интерпретация, тълкуване, обяснение на усвоеното знание. И накрая, закономерно следва да бъде направено и разграничението между понятията знание и мнение: мнението е интерпретационна позиция, която би могла да бъде и доста оригинална, но въпреки това имаща преди всичко случаен и във висока степен недостоверен характер, която все пак в крайна сметка би могла да послужи като основа и тласък за раждането на нещо ново, т. е. за постигане на знание.

[9] След почти 50 години тотално и целенасочено методично обезчовечаване, ръководено от българските филиали на комунистическата партия и на Червената армия (КГБ и ГРУ), и след вече повече от 12 години не по-малко тотално, жестоко и целенасочено методично обезчовечаване, ръководено от Червената мафия (превърнала държавата в своя нискойерархична структура), днес не можем да не се питаме “Как бихме могли да възстановим човешкия си образ?”.

В романите на Ръдиард Киплинг (1865-1936) и във филмите на Франсоа Трюфо (1932-1984) изгубилото се или захвърленото в гората дете, отгледано от зверовете, успява да възвърне човешкия си образ, но в реалния живот не е известен нито един такъв случай. Сривът на човешките качества се извършва за твърде кратко време, но възвръщането към човешкия образ е почти невъзможно или изключително трудно нещо. Онези, които са тотално увредени, обезчовечени, никога няма да могат да се очовечат, те са безнадеждни. Половин век обезчовечаване не може да бъде компенсиран с половин век очовечаване на същите същества. Той може да бъде съвсем минимално и частично компенсиран с много повече от половин век очовечаване на следващите поколения. Нещо повече, ако отделният човек престане да бъде човек макар и само за една секунда от живота си, направеното през това време поразяване на човечността не би могло да бъде компенсирано в продължение на много години.

[10] Според емигриралия в САЩ през 30-те години австрийски социолог и историк на науката Е. Цилзел “научната рационалност” в изключително висока степен зависи от “характера на държавната структура”, а това е така, защото рационалният поглед върху света на отделния човек, естествено включително и на учения, в твърде висока степен зависи от господствуващия рационален или ирационален модел на обществото. Той обръща внимание върху факта, че съвременната наука е възникнала при прехода от характерната за феодализма държавна структура към характерната за капитализма държавна структура. Според него науката по принцип е възможна само при “условията на държава, изградена върху рационален тип организованост”, защото дори естественонаучното знание по своята дълбока същност е социално знание, продукт на социалната дейност, на историческите процеси, проявяващи се в определено време и пространство. E. Zilsel, The genesis of the concept of physical law, Philosophical review, Ithaca - New York, 1942, Vol. 3.

[11] Според Томас Кун създаването и съществуването на нормална наука е възможно само в условията на “консенсусно научно съжителство”, позволяващо смяната на една научна парадигма с друга. Кун, Т., Структурата на научните революции, Превод от английски, С., 1996.

[12] Не без основание бихме могли да се позовем на Паул Файерабенд, според когото науката е също толкова догматичен, агресивен, шовинистичен и деспотичен социален институт, колкото и идеологиите, с които е трябвало да се бори някога; че и днес преценката на официализираните учени се приема със същото благоговение, с което не толкова отдавна публиката е приемала преценката на епископите и кардиналите; че дори и днес еретиците в науката пак понасят най-суровите наказания, които може да предостави тази относително толерантна цивилизация (Фейерабенд, П., Избранные труды по методологии наук, Перевод с английского, М., 1986; Файерабенд, П., Как да защитим обществото от науката, Превод от английски, сп. Философска мисъл, С., 1989, кн. 7; Файерабенд, П., Против метода, Превод от английски, С., 1996).

При това нека не забравяме, че съвременният американски философ и методолог на науката говори за науката в свободното общество. Нима не е несъмнено, че тези констатации се отнасят не само и не толкова за науката в свободното общество, колкото преди всичко и най-вече за науката в условията на тоталното господство на комунистическата идеология! И нима би могло да се очаква нещо по-различно в условията на неокомунистическото българско общество, евфемистично наричано “посткомунистическо”, в което всички социални институти, включително и науката, са променени според изискванията на гъвкавия комунистически истеблейшмънт - с налагаща когнитивен дисонанс бясна динамика, оставяща абсолютно непокътнато и дори правеща още по-зловещо най-същественото.

[13] Понятията “проблема” и “въпрос” са били употребявани още от Аристотел (в съчиненията му “Топика”, “Първа и Втора аналитика” и “За софистическите опровержения”), но тяхното значение за процеса на научното познание се е очертало едва през началото на нашия век, при това определянето им, въпреки (а може би именно поради!) усилията на философията, логиката и гещалтпсихологията, все още не е безпротиворечиво. Всички автори приемат, че между тези понятия съществуват определени връзки и дори взаимопрониквания, но се спори относно конкретната им характеристика. Без тук да разглеждаме същината на този важен епистемологичен спор, ще подчертаем, че приемаме тезата, според която двете понятия отразяват два различни етапа на научното познание, като “проблемата” търси новото научно знание, отговор на въпросите, които се съдържат извън сферата на вече постигнатото от науката знание.

Заслужава внимание и един чисто граматически въпрос: според езиковедите по-правилна е употребата на думата в женски род, а именно “проблема” (виж. сп. Български език, С., 1959, кн. 6, с.551-552; сп. Български език, С., 1975, кн. 5, с. 441; сп. Български език, С., 1988, кн. 2, с. 158-159); академичният “Правописен речник на съвременния книжовен език” (С., 1983 г.) обаче е “отстъпил” пред напора на разговорната практика и е дал двете форми (“проблема” и “проблем”) като дублетни.

[14] Според Паул Файерабенд за преодоляването на този модел е необходимо “да има формално отделяне на държавата и науката, също както днес има формално отделяне на държавата и църквата” (Файерабенд, П., Как да защитим обществото от науката, Превод от английски, сп. Философска мисъл, С., 1989, кн. 7, с. 79). Това, разбира се, би могло да се възприеме като основателно искане, но едва ли решава въпросите за независимостта както на държавата, така и на науката, при условие, че “преди отделянето” и двете официално са били подчинени на строго организационно структурираната власт на комунистическата идеология, която впоследствие, например в посткомунистическите държави, официално бе изнесена извън държавата, но неофициално бе превърната в изключително мощна власт на червената мафия, за която държавата не е нищо друго, освен едно от нейните средно- или дори нискойерархични изпълнителски звена.

[15] След публикацията главният редактор академик Стефан Павлов и редакторът-докладчик (препоръчал статията за отпечатване) професор Янко Янев имаха неприятности с отдел “Печат и пропаганда” при ЦК на БКП и Шесто управление на Държавна сигурност за “проявена липса на идеологическа бдителност”. Няколко години по-късно тази статия, заедно с още няколко други статии и монографията “Прогностика” (и, разбира се, редица други “извъннаучни“ факти от моето ежедневие), послужиха като основание за отстраняването ми от научна работа в продължение на 11 години и бяха приложени като “доказателствени средства” за антикомунистическа и антидържавна дейност в наказателното дело, по което престоях в затвора 6 години; впрочем, впоследствие след интензивната намеса на Amnesty International, Helsinki Watch, International Human Rights и други правозащитни и политически организации Върховният съд призна присъдата за политическа саморазправа и постановена при пълна липса на изискуемите от закона доказателства.

[16] Възникването на епистемологията се свързва с труда на шотландския философ Дж. Ф. ФериеОснови на метафизиката” (1854 г.), където философията се разглежда като съставена от два основни дяла - онтология и епистемология, а самата епистемология се схваща като “учение за знанието”, “теория на познанието”, “учение за основанията на науката”, “описание на състоянието на науката и на изискванията, на които тя трябва да отговаря”.

Твърде много изследвания са посветени на епистемологията, но едно от най-модерните е обосновано едва през 1966 г. с имащата “статус на манифест на структурализма във философията” книга на Мишел ФукоДумите и нещата. Археология на хуманитарните науки”. Цитираното изследване (в другите работи на М. Фуко това понятие почти не се употребява!) постулира епистемологията като “най-общото пространство” на онова знание, което е “начин за разкриване на свойствените за дадената епоха мрежи от кодове на възприятието, познанието и практиката” и е “специфично за познавателните нагласи и мисловното своеобразие на западния свят като цяло” (Фуко, М., Думите и нещата. Археология на хуманитарните науки, Превод от френски, С., 1992).

В крайна сметка определението на Мишел Фуко е дало основание за разглеждането на епистемологията като аналогично или дори тъждествено на въведеното от Томас Кун понятие “парадигма”, означаващо “гещалт”, “концептуален скелет”, “приетата от научната общност съвкупност от убеждения, ценности и технически средства, осигуряващи нормалното функциониране на науката и налагането на научната традиция”, а “смяната на парадигмата” представлява “превключване на гещалта”, при което “ученият, който е приел друга парадигма, вече вижда съвсем друг свят”, защото привържениците на различни парадигми живеят в несъизмерими светове, и дори когато изучават едно и също явление, познанието им върви в различни посоки и те виждат в него различни фигури (Кун, Т., Структурата на научните революции, Превод от английски, С., 1996).

Няма коментари:

Публикуване на коментар